— Седнала на кухненски стол на обратно? — попита Кийт. — Класическа поза. Прекрасна.
— Тя беше гола.
— Вие не сте длъжна да бъдете.
— Добре — Джоджо реши, че е за предпочитане пред това, да се изтяга в пълен ръст върху бюрото и лакътят й да стърчи във въздуха. По-скоро да се свършва; имаше сума ти работа и вече беше загубила половин час с кръстословицата.
Манодж изчезна в галоп и се върна с кухненски стол, който Джоджо възседна, чувствайки се като пълна глупачка.
— Фантастично — Кийт коленичи пред нея, за да започне да снима. — Сега една голяма усмивка — но преди да натисне копчето, той свали фотоапарата от лицето си и отново се изправи на крака. — Не изглеждате съвсем естествено — установи. — Бедата е в костюма ви. Може ли да си свалите сакото? Само сакото — добави бързо той.
Джоджо не искаше, не и на работа. Костюмът й на дискретно райе беше като предпазна броня и без него се чувстваше прекалено уязвима. Освободено от ограниченията на сакото, поведението на тялотой я караше да мисли за превтасало тесто — толкова много преливаше, че бе невъзможно да повярваш, че едно време всичко й е било по мярка. Но циците й щяха да са скрити от облегалката на стола, така че тя се изхлузи от сакото и отново яхна стола, придръпвайки облегалката към гърдите си.
— Има още нещо — каза Кийт, — бихте ли навили ръкавите на ризата си? И разкопчайте поне едно копче. Само едно, моля ви. И си поразтърсете косата, разпуснете я.
— Мисли си за страст — настоя Манодж.
— А ти — за опашките пред бюрата за безработни.
— Хайде да действаме — прекъсна ги Кийт. — Джоджо, очите към мен.
ЩРАК!
— В работата ми казваха, че едно време си била ченге в Ню Йорк, преди да влезеш в играта. Вярно ли е?
ЩРАК!
— Какво ви става, бе хора? На всички им харесва, че е била ченге. Даже и Марк Ейвъри си позволява сексуални фантазии как Джоджо с един ритник разбива врати, щраква белезниците и промълвява: „Вкарах те на топло.“ Какво, нямате ли жени полицайки във вашия град?
— Не е същото — носят обувки с нисък ток и пригладени коси. Наистина ли сте били в полицията?
— Няколко години.
ЩРАК!
— Супер.
Не беше супер. Беше гадна работа и тя обвиняваше телевизията, че я изкарваше страхотно занимание.
— Трошили ли сте с ритник врати?
— Стотици.
ЩРАК!
— Работили ли сте под прикритие?
— Винаги. Трябваше да съблазнявам мафиотски босове, да спя с тях и да науча всичките им тайни.
— НАИСТИНА ЛИ?
ЩРАК!
— Не — засмя се тя.
— Гледайте все така. Стреляли ли са по вас?
ЩРАК!
— Постоянно.
— Наклонете леко глава. А вие стреляли ли сте?
ЩРАК!
— Да.
— Сега една голяма усмивка. Убивали ли сте?
ЩРАК! ЩРАК! ЩРАК!
Глава 13
Кийт си тръгна, Джоджо отново се екипира със сакото си и се канеше да започне работа, когато Манодж позвъни:
— Обажда се Иймън Фарел.
— Какво иска?
— Явно за Ларсън Коза има зашеметяваща статия в днешния брой на „Индинендънт“ и защо пък не? Да ти го дам ли, или да се отърва от него?
— Обичаш да казваш така. На мен никога не би ми хрумнало. Не, свържи ме.
С едно щракване яростта на Иймън се плъзна по телефонната жица и заля стаята.
— Джоджо, писна ми от този гадняр Коза.
Той си каза всичко, докато Джоджо хъмкаше съчувствено и си проверяваше електронната поща. Едно съобщение от Марк; ще го запази, докато е още на телефона.
— … плагиатство… аз бях първи… — молеше Иймън — … дължи всичко на мен… мисли, че всичко е във външния вид… издокарано парвеню…
Джоджо отдалечи слушалката от ухото си за момент, сякаш от нея излизаше пяна. Той продължи:
— Знаеш ли как го наричат? „Младия гений“. Аз съм младият гений.
Горкият човек, помисли си Джоджо. Беше се срещала и с други писатели. След първоначалната радост, че са ги публикували, угодническата признателност се изпаряваше, за да отстъпи място на завистта. Изведнъж установяваха, че не са единствените нови писатели на света — имаше и други! Получаваха добри отзиви и високи аванси! Трудно беше да се преглътне, особено за някой като Иймън, който се радваше на значителен ранен успех. Говореха за него като за „младия гений“, вундеркинда. А ето че изневиделица изскочи Ларсън Коза и обра аплодисментите.
Иймън завърши високопарната си реч с думите:
— Какво мислите да предприемете срещу него? Да не забравяме двадесет и петте хиляди лири комисиона.
Беше осигурила на Иймън аванс от четвърт милион лири за книгата му. Една от най-големите й сделки и определено внушителна според повечето стандарти — особено след като младите гении получават прекрасни отзиви, но рядко се продават в очакваните тиражи.
— Десетте процента, които ми взимаш, ти плащат заплатата.
Но не си даде труд да отвори уста. Той беше гневен, чувстваше се несигурен, а за нея не беше нещо лично. Както и да е, след още няколко обиди, той изведнъж спря и рече:
— Уф, Джоджо, извинявай. Толкова съжалявам, че няма в накъде. Какъв глупав негодник съм, да ти причинявам това. Конкуренцията е толкова свирепа в нашия бизнес, по-зле е от където и да е, че направо полудявам.
Що не се опиташ да работиш като агент, помисли си тя. Тогава ще разбереш какво значи конкуренция. Но само му каза:
— Зная, напълно те разбирам. Изобщо не мисли за това.
— Истинско съкровище си ти, Джоджо Харви. Най-добрата. Ще можеш ли да забравиш всичките простотии, дето ги изприказвах?
— Вече ги забравих.
