После изчезна като кръстоносец с наметало и понеже не исках да мисля за това, което каза за мен, се замислих за майка ми.
Човек не гледа на родителите си по начина, по който гледа на другите хора, но ми се струва, че мама беше някак си сладка и закръглена. Заоблени прасци, загладени ръце, спретната талия и малки, пухкави длани и ходила. (Тях съм наследила от нея, което е жалко, защото подобна фигура в наше време е крайно старомодна.) Дълго време тя изглеждаше по-млада от татко и наистина не мога да посоча кога настъпи промяната, но вече не младееше. До кризата тя редовно си правеше косата — не просто я къдреше, правеше я някак по-лъскава и слагаше повече лак, отколкото трябваше, но въпросът е, че се стараеше. Освен това обичаше дрехите — едва ри е нужно да поясня, че такива не бих облякла, ако ще от това да зависи животът ми; жилетки с апликации или блузи с лъскави копченца. Но тя си ги обичаше и за да намери, каквото й е по вкуса, обикаляше магазините. По време на разпродажби се отправяше с автобус към центъра на града сама и винаги се завръщаше тържествуващо.
— Беше сякаш иде краят на света — стари вещици ме ръгаха с лакти — но успях да ги надвия.
Радостно ще покаже трофеите от пътешествието си; ще разпростре нещата на кревата си и ще ме подкани да отгатна колко струват.
— Боже, не знам.
— Хайде де, познай!
— Преди или след разпродажбата?
— Преди.
— Седемдесет и пет.
— Седемдесет и пет ли? Та това е вълна!
— Сто.
— Повече.
— Сто и петдесет.
— По-малко.
— Сто и тридесет.
— Да! А сега познай за колко го взех.
— За четиридесет?
— Стига де, Джема, не се будалкай.
— За сто.
— По-малко, по-малко.
— Деветдесет?
— По-малко.
— Седемдесет?
— Вече е по-топло.
— Шестдесет?
— Повече.
— Шестдесет и пет?
— Да. На половин цена, а е чиста вълна.
През този ритуал преминаваше всяка дреха, която си бе купила, и татко винаги споделяше радостта й.
— Това е много хубаво, мила.
Често той ми казваше напълно искрено:
— Джема, майка ти е елегантна жена.
Чудно ли е, че бях тъй слисана, когато я напусна? Като се замисля, тя и него караше да отгатва цените, така че може да не е чак толкова за чудене.
Относно: Вероломната крава
Знаеш ли какво? Андреа идва тичешком към мен в работата и изтърсва със светнали очи:
— Прочетох книгата, дето Лили Райт я написа!
Сякаш ще й дадат медал или нещо такова, защото я е прочела. Каза, че й харесва, че много й повдигнала настроението. Тогава навярно забеляза израза ми, защото млъкна. Боже, колко са тъпи хората.
Нито майка ми, нито аз сме виждали очите на баща ми от деня, в който го замерих с шоколадчето с тирамису. Не е звънял на нито една от нас — нито веднъж. Можеш ли да повярваш? Успявам да поговоря с него само когато се обаждам в работата му и Колет я няма, за да излъже, че е отишъл на зъболекар. Нито веднъж не дойде да си вземе дрехи, пощата, нищо. Помоли ме да му препращам писмата и аз отказах, защото исках да ги използвам, да го накарам да се отбива да ни види. Но той отказва да дойде. Измъкна се:
— А, сигурно са само сметки и такива работи, нищо чак толкова важно.
Спрях, преди да напиша следващата част. В нея разказвах на Сюзан как всяка сутрин през последните две седмици се събуждам в пет. Чудех се какво ще стане, докато паниката почти ме задушаваше. На тридесет и две животът ми изглеждаше свършил. Кога всичко щеше да се нормализира? Нямах близък човек и никакъв път за отстъпление. И с живота, който водех, надали щях да имам. Или татко щеше да се върне, или… или какво?
Нещо трябваше да се промени.
Но с баща ми никак не вървеше. Нямаше извинения или обещания, нито гняв, нито му подейства затрогващият ми призив към чувството му за отговорност.
— Татко — казах аз, — моля те, помогни ми, не мога да се справя. Това е мама, тя просто не е готова да… живее без теб.
— Трябва й твърдост, но скоро ще свикне.
Тонът му все още беше благ, но странно безразличен. Не го беше грижа.
Всичката невинност беше изчезнала, превърнала се бе в мръсотия и поквара. Когато бях малка, вярвах, че татко може да поправи всичко. Леля Ейлиш обичаше да разказва една шега, за времето си — дръзко сквернословие:
— Каква е разликата между Бог и Ноел Хоган? Джема не мисли, че Бог е Ноел Хоган.
Но сега светът беше друг. Никакво магическо избавление. Не можех да го понеса. Особено след като едно време бях татковото момиче. Всеки ден откакто бях навършила четири, той се връщаше от работа и, хванати за ръце, тръгвахме по магазините с количката ми с куклата, за да купим цигари.
Сега цялата тази близост беше изчезнала завинаги и вече никога нямаше да бъда малкото му момиченце. Беше си намерил друго и въпреки че знаех, че е глупаво и нелогично, се чувствах отритната. Какво ми имаше, че да се хване с някоя, с четири години по-възрастна от мен?
Мама беше права — беше все едно е мъртъв, само че по-лошо.
Най-големият от всичките ми страхове беше, че Колет може да забременее. Цялата история щеше да се бетонира и никога нямаше да върнем нещата, каквито бяха.
Тъжното бе, че цял живот съм искала брат или сестра. Внимавай какво си пожелаваш.
Всеки път, когато говорех с баща ми, заеквах от страх, че ще каже:
— Ще си имаш малка сестричка или братче.
Беше ли възможно? Страхувах се да попитам, да не му давам идеи, но не издържах, така че му се обадих и казах:
— Татко, има нещо, което искам да направиш за мен.
— За моравата ли става дума? — попита той. — Няма нужда да се коси до идния април, пък и косачката е под навеса.
— Ако Колет забременее… — нарочно направих пауза, за да скочи и да се развика, че нищо подобно няма да се случи. Но не стана така. Парализирах се от страх. — Ако надуе корема, моля те, обади ми се.
