— Може би си ни дядо, само че си по-стар.
Отново тишина. Ноел не можеше да им каже, че и той ги мрази. Все още се опитваше да ги надвие.
— Тя хукна нанякъде да харчи твоите пари — каза Гери. — Това е единствената причина да е с теб. Ще купи хубави неща за себе си, мен и Роби и нашия татко, и после, когато похарчи всичко, ще скъса с теб. Ако си още жив.
Злобните забележки на Гери попаднаха в целта. Колет харчеше парите с дива бързина.
— Вземете си шоколад.
Децата обичат шоколад.
— Не, този е пълен боклук. Обичаме само „Фереро Роше“.
Изведнъж той чу ключа на Колет да превърта в ключалката. Слава Богу. Тя влезе и захвърли дузини торби от „Маркс и Спенсър“ на масата.
— Здравей, любими — целуна Ноел по носа. — Имам подарък за теб — закачи го тя.
Банички със свинско! Помисли си Ноел. Онези, мазничките, от „Маркс и Спенсър“, най-вкусните, които можеш да намериш. Каква жена! Прав е бил да изостави милата и предана Морийн, негова съпруга от тридесет и пет години.
Колет се присегна за чантата и бавно извади нещо. Прошумоля като банички със свинско — но не беше това. Беше сутиен. Найлонов, в черно и тюркоазено. Луксозен. После ръката й бръкна отново и извади подхождащи по цвят бикини.
— Хубави гащи — каза дръзко той.
— Не са гащи — Колет закачливо хвърли парчето дантела по него и то се надипли на главата му, разрошвайки олисярите му кичури. — Това са прашки!
Прашки. Ноел знаеше какво означава това. Значеше, че иска пак да „поязди“ довечера. Отново. Но първо ще трябва да направят модно ревю, тя да крачи напред-назад с луксозните си гащи, излагайки на показ дупето си пред него, танцувайки както винаги, около дъската за гладене, по липса на пилон. Всяка проклета нощ.
Тя бе ненаситна, а той — изтощен.
— Има ли друго в торбата? — попита той, все още таейки надежда за свинските банички.
— Естествено има — тя измъкна колан с жартиери в същия цвят.
Ноел тъжно кимна. Сигурно е бил луд, за да си помисли, че ще му донесе банички със свинско. Никога нямаше да му позволи да хапне дори една. Според нея беше стар и разнебитен, а артериите му — съвсем запушени.
Но тази здравословна диета без мазнини го убиваше.
КРАЙ
Как мислиш? Възможно ли е наистина да е така? Няма ли да е страхотно? Бих дала всичко татко да си дойде вкъщи.
Беше време за посещението ми при Джони Рецептата. Водеше разговор с жена, купуваща препарат против хронична кашлица.
— Ето я Джема, тя ще знае.
— Какво да зная?
— Колко пари трябва да имаш за един уикенд в Париж?
— Повечко — отвърнах, — доста.
— Той казва четиристотин — г-жа Хронична кашлица ] на към Джони.
— А, най-малко. Имат чудесни обувки в Париж. И бижута. И дрехи. Само помислете за яденето — мили Боже! Колко ми се ходи в Париж.
— И на мен — каза Джони.
Очите ни се срещнаха.
— Ще те заведа — каза той. — За две седмици.
— Защо не месец?
При тези думи и двамата избухнахме в неудържим смях.
Усмихната, г-жа Хроничната кашлица ни гледаше. Но когато Джони и аз успяхме да си вземем дъх, спогледахме се отново и се разсмяхме двойно по-силно, усмивката й се спаружи.
— Кое е толкова смешно?
— Нищо — Джони се задъхваше. — И в това е цялата работа.
Относно: Изчукай ме, скъпа, още веднъж
Познай! Оня младок Оуен ми се обади отново. Каза, че като си гледал крака, му се струвало, че нещо липсва. После разбрал, че е синината, която съм му направила, когато го съм го бутнала от леглото онзи път. Чудел се дали няма възможност да повторим изпълнението и сигурно ме е хванал някак си натясно, защото казах „да“. Подробностите ще бъдат уточнени. Не ми е ясно как ще го сервирам на майка ми, но ще измисля нещо. Замислила съм да се позабавлявам.
С обич: Джема
Хубаво беше, че излизах. Часовете вкъщи с мама се бяха отразили гибелно върху възприятията ми за реалността. Не можех да се удържа да не мисля за всичко лошо, което може да се случи между баща ми и Колет и после да пиша кратки разказчета. Само това ми даваше утеха. Създадох ярък въображаем свят, където, наред с другите неща, Колет отказваше да работи каквото и да е, защото живееше с баща ми, който изпадаше в немилост пред шефовете си и започваше да идва на себе си.
Така отчаяно исках мама и татко пак да се съберат. Ужасно беше семейството ти да е разбито, въпреки че бях на тридесет и две.
Вместо с фантазията с филмовия режисьор, който едновременно беше и фермер, прекарвах безсънните си ранни утрини, измисляйки сценарии, заимствани от най-различни любовни романи, където мама и татко накрая отново са заедно. Много ми харесваше един, в който под някакъв претекст — да кажем, рождения ден на стар общ приятел — трябва заедно да извършат дълго пътуване, но колата се разваля и те се озовават в селска къща насред пустошта, разразява се силна буря и електричеството спира, чуват странни шумове и трябва да спят в едно легло с оглед безопасността си.
Но един от любимите ми бе как татко се отбива при мама уж да си прибере пощата. Направила си е косата, гримирана е дискретно и е облечена със саронг и бански костюм. Изглежда великолепно.
— Ноел — казва тя с топлота, която го смущава, — как се радвам да те видя. Тъкмо се канех да обядвам. Ще ми направиш ли компания?
— А, зависи. Какво има?
— Печени сандвичи със сирене и шунка и бутилка чудесно изстудено шардоне.
— Колет не ми дава да ям сирене.
— А Хелмут мисли, че съм вегетарианка — отговаря сухо тя.
— Това е сериозен проблем.
— Така ли? — дяволита гримаса бавно се разлива по лицето на мама. — Нека бъдем непослушни. Няма да те издам.
— Ами добре.
— Такъв хубав ден е, нека обядваме във вътрешния двор.
Те сядат на масата и слънцето ги гали. Тихо жужат пчели и кацат върху червените цветове на напръсничетата. Мама си е сложила слънчеви очила „Шанел“ и червилото й не се изтрива, когато яде сандвича си. Татко се взира в прекрасната разцъфнала градина, някога негова гордост и радост, преди да бъде съблазнен от разни прашки.
