— Забравил съм какво чудесно слънчево местенце е.
— Аз пък не съм — мама протяга дълъг крак със слънчев загар. — Ривиерата в Килмакуд, драги. Е, разкажи ми всичко. Как е животът с Клодет?
— Колет.
— Ужасно съжалявам. Колет. Добре я карате, нали?
— Ами да — отвръща печално той. — А как е животът с Хелмут?
— Превъзходен. Толкова секс, че се чудя какво да правя.
— Ами… добре.
— Секс — казва мама пренебрежително, облизвайки сиренето от пръстите си, — младите само за това мислят. Ще речеш, че те са го изобретили. Колко драматично.
— Да. Направо те изтощават — изведнъж думите започват да се леят от устата на татко. — Какво лошо има просто да се гушнем? Защо винаги трябва да изпълнявам цялата програма? Защо не мога да си легна и поне веднъж просто да заспя?
— Именно. Ужасна скука.
Седят в мълчание (приятно, разбира се).
— А двамата малчугана на Клодет? Как са те? Кипят от енергия на тяхната възраст, нали?
— Да — отвръща мрачно той.
— Дребни лайна, да си го кажем.
— Да — той я поглежда изненадано. Никога не е имала пиперлив език.
— И още по-зле става. Чакай малката госпожичка да влезе в пубертета! Тогава съвсем ще се изправиш на нокти.
Ноел не би могъл да е по-изправен, дори и да беше прима балерина, и изведнъж мисълта да се върне при Колет го хвърля в най-черно отчаяние.
— По-добре да тръгвам. Трябва да взема Гери от уроци по хип-хоп.
Вече в антрето, той почти забравя за пощата си, докато мама му напомня.
— Ще си загубиш и главата, ако не е закачена за врата ти — казва му нежно тя. В мрака на антрето, с бански костюм в морскосиньо и зелено, тя му напомня момичето, за което се е оженил.
— Хубаво беше да те видя — тя го целува по бузата. — Поздрави Клодет от мен. И запомни — добавя със закачлива усмивка, — няма да те издам, ако си премълчиш. Ще бъде нашата малка тайна.
Глава 12
Манодж провря главата си през отворената врата.
— Джоджо, Кийт Стейн е тук.
— Кой е Кийт Стейн?
— Фотографът от „Литературни новини“. Да направи снимки към материала ти.
— Добре. След две минути — отговори Джоджо. — Сваля краката си от бюрото и захвърли настрани кръстословицата, която я подлудяваше. Извади от косата си химикалката, която служеше за заместител на шнола. Кестеняв водопад се стече по раменете й.
— Нямаше нужда, госпожице Харви, и така сте прекрасна — каза Манодж. — Като изключим, че гримът ви се е поразмазал.
Той й подаде чантата.
— Покажете хубавото си лице.
Джоджо не се нуждаеше от поощрение. Всеки в издателския бизнес четеше въпросника в „Литературни новини“, първо това правеха сутрин.
Тя отвори несесера си и отново си сложи вампирско червеното червило — запазената й марка. Щеше й се да не е така, предпочиташе да носи бледорозов гланц за устни или страхотното неутрално сиво-кафяво. Но веднъж беше дошла на работа с „дискретно начервени“ устни и всички я гледаха странно. Марк Ейвъри й каза, че изглежда малко пребледняла, а Ричи Гант я обвини, че има махмурлук.
Същото беше с косата й; по никакъв начин не й отиваше. Когато беше прекалено дълга, приличаше на невчесана грънчарка, а с твърде къса, ами… Когато навърши двадесет, скоро след като пристигна в Лондон, се беше подстригала като гамен и веднъж, като влезе в една кръчма, барманът я изгледа подозрително и попита:
— На колко години си, синко?
Толкова за експеримента с късата коса — и свежото лице.
— Слагай повече туш — настоя Манодж.
— Ти си гей — снизходително му отговори Джоджо.
— А ти си политически неориентирана. Говоря ти за туша. Две думи: Ричи Гант. Хайде да го поболеем.
Джоджо установи, че си слага туш с нов ентусиазъм.
След като набързо си дооправи грима — руж, фон дьо тен — Джоджо прекара четката през косата си за последен път и беше готова.
— Много си секси, шефке. Извънредно прелъстителна.
— Кажи му да влезе.
Натоварен с техниката си, Кийт пристъпи в кабинета, спря и силно се засмя.
— Приличаш на Джесика Рабит! — каза той с възхищение. — Или на онази, червенокосата, от филмите от петдесетте. Как й беше името?
Той тропна с крак няколко пъти.
— Катрин Хепбърн? Не.
— Спенсър Трейси?
— Той не беше ли мъж?
Джоджо вдигна бяло знаме.
— Рита Хейуърт.
— Да! Някой казвал ли ти е, че приличаш на нея?
— Не — усмихна се тя. — Никой.
Очите му бяха толкова откровени, че едва ли бе злонамерен.
Кийт разтовари фотографското си оборудване, огледа малката, затрупана с книги стая, задържа очи върху Джоджо, после пак хвърли поглед наоколо.
— Нека направим нещо малко по-различно — предложи той. — Вместо обичайната снимка на бюро в стил Уинстън Чърчил, да го направим по-атрактивно.
Джоджо смразяващо изгледа Манодж.
— Какво си му казал? За последен път, чети по устните ми. НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ да си събличам блузата.
Кийт светна.
— Била сте подготвена за подобно нещо? Може да бъде съвсем дискретно. Два поставени на място палеца…
Нов поглед от страна на Джоджо внезапно го да накара замлъкне и когато отново заговори, фриволността се бе изпарила.
— Прекрасно бюро имате, Джоджо. Какво ще кажете да легнете на него на една страна и да смигнете с едно око?
— Аз съм литературен агент. Покажете малко уважение!
Освен това беше толкова висока, че щеше да стърчи от двата края.
— Имам идея — съобщи Манодж — ами ако имитираме онази известна снимка на Кристин Кийлър? Знаете ли я?
