Дан беше в кабинета си и лъскаше със сукно един от любимите си военни спомени. Стоеше с любимата си зелена шапка — навярно беше забравил да я свали, когато беше влязъл — и под нея лицето му изглеждаше дребно и дяволито.
— Здравей, Джоджо, тъкмо почиствах любимия си шлем.
Джоджо не знаеше каква част от двусмислиците, които ръсеше, бяха преднамерени. Всичките, подозираше тя, но сега не му беше времето.
— Май ти пари под краката.
— Определено ми пари. Трябва да го кажа на някого: Получих от Патриша Евънс предварително предложение за един милион лири. Да го приема ли и да пропусна възможността да спечеля повече? Или да го отхвърля и да рискувам да не получа нищо? Ти си агент с опит, как постъпваш обикновено?
Дан затършува из джоба на панталоните си от рипсено кадифе и измъкна една монета.
— Ези или тура?
— А, я стига.
— Понякога ходя при Олга Фишър…
— Защо при Олга? Да отида ли при нея?
— …и играем на камък, ножица, хартия.
Джоджо изглеждаше разочарована и Дан и каза тихо:
— Не мога да те посъветвам нищо. Това е игра на риск и аз подозирам, че ще направиш имено това, което младите глупаци наричат „най-неудачния сценарий“.
Джоджо се замисли.
— Най-лошият сценарий? Мога да изгубя един милион лири. Мога да съсипя кариерата на един писател.
— Така е.
— Да — замислено каза Джоджо — благодаря ти, Дан. Много ми помогна.
— Ще приемеш ли?
Джоджо го изгледа изненадана.
— Не.
— Извини ме, скъпа, но току-що каза, че има вероятност да загубиш един милион лири и да съсипеш кариерата на автора. Наистина го каза, нали, защото ако не си, значи съм тръгнал по пътя на изкуфялата леля на Джослин Форсайт.
— Казах кое е най-лошото, което може да се случи. Не е въпрос на живот и смърт. Тоест, каквото и да стане, никой няма да пострада. Точно така ще постъпя. Благодаря ти.
Завъртя се на сто и осемдесет градуса на високите си токове и изчезна. Дан каза на въздуха с искрено възхищение:
— Тази самка ще изяде малките си.
Беше труден разговор. Патриша беше недоволна. Само миг и тя рязко промени сърдечния тон, с който винаги се обръщаше към Джоджо.
— Все още можете да наддавате в понеделник — меко каза Джоджо.
— Направих единственото предложение, което възнамерявах да направя.
— Съжалявам, наистина. Ако си промениш решението, няма да ходя никъде, имаш телефонния ми номер.
По-късно Манодж я попита:
— Как го прие?
— Мрази ме.
— Сигурен съм, че не те мрази.
— Определено е така. Но пък не беше най-добрата ми приятелка. И следващия път, когато ми попадне добра книга, ще ме потърси. Сега за довечера — продължи тя, като смени темата — на кой клас по йога да отида? Мога да отида на трудния и да стоя на един крак като чапла и да се потя като прасе, или да отида в групата, където ще лежа на пода и ще дишам дълбоко. Къде да се насоча, Манодж?
— Легни на пода и дишай дълбоко.
— Правилен отговор. Ти си добро момче.
— Мъж, Джоджо, мъж. Кога ще го забележиш?
Тя реши да пропусне урока по йога. Беше станало прекалено късно, а със същия успех тя можеше да лежи на пода и да диша дълбоко и у дома си пред телевизора.
Събра си нещата и на път за навън видя светлина в кабинета на Джим Суийтмън. Импулсивно спря да си побъбрят, но когато отвори вратата, видя, че Ричи Гант е с Джим. Погледнаха я безизразно, после отново се съсредоточиха в говорещия, чийто безплътен глас нареждаше:
— Винаги остава нещо неизяснено.
— Извинете — прошепна Джоджо и веднага излезе.
Беше седем и половина и Джим Суийтмън и Ричи Гант водеха конферентен разговор по телефона. Какво, по дяволите, ставаше? С кого можеха да говорят по това време вечерта? Никой в гринуичкия часови пояс, това беше ясно. Което означаваше, че разговарят с далечен събеседник.
Глава 28
— Джоджо — попита Марк. — Имаш ли нещо да съобщиш?
— Естествено, че имам. Авторката ми Миранда Инглънд е седма сред бестселърите на броя в тазседмичния „Сънди Таймс“.
Възгласи „браво“ и „добра работа“ се чуха около масата. Само Ричи Гант не каза нищо. Стана й ясно, защото тя го изгледа мрачно, опитвайки се да хване погледа му и да позлорадства.
Марк се размърда.
— Ричи?
Джим Суийтмън и Ричи се наместиха на столовете си и изправиха гърбове. Размениха погледи и Джим кимна на Ричи. Ти им кажи.
Дявол да го вземе, помисли си Джоджо. Пак нещо кроят.
— Ослепителният г-н Суийтмън — Ричи звучеше безчестен продавач на коли — и отделът му по връзки с обществеността продадоха правата за екранизация на „Бързи коли“ за един и половина милиона на водещо студио в Холивуд. Водим преговори със Западния бряг цяла седмица.
Разговаряме със Западния бряг. Обичаше да го казва. Ето какво значи са правили в сряда вечерта.
— …и уговорихме сумата късно снощи.
После Ричи срещна погледа й. Самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.
Манодж й позвъни.
— Обажда се Тони О’Хеър от „Тор“. Приемаш ли, или…
— Приемам.
Адреналинът на Джоджо скочи. Това можеше да е нещо добро. Друго предварително предложение, навярно. Странно време е избрал, в петък следобед, но…
— Джоджо? Тони е на телефона. Във връзка с „Любовта и фереджето“.
— Да? — не й стигаше дъх.
— Много съжалявам, но ще трябва да пасувам.
По дяволите.
— Лично на мен много ми хареса, но тук цари известна неразбория. Годината не беше много добра и
