Не само че е крайно неудобно, но сума от тях бяха срещали татко, така че просто нямаше да ми повярват. Всъщност, макар той лично да ми беше признал, че си има приятелка, и аз не вярвах. Не е такъв тип. Даже името му е неподходящо, не мислиш ли? Дами и господа, надзърнете в сърцата си и се запитайте, Ноел Хоган име ли е за мъж, който зарязва съпругата си заради жена, достатъчно млада, че да му бъде дъщеря? Не беше ли по-добре името му да бъде Джони Чансър (Chancer — авантюрист (англ.) — Б. пр.) или Стив Глийм (Gleam — блестящ (англ.) — Б. пр.)? Не, казвам ви, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, Ноел Хоган е името на човека, който чете Джон Гришам, произхожда от родословно дърво с четири достойни поколения, мъж, чийто любим герой не е Арни или Рамбо, а инспектор Морс. С други думи, дами и господа, това е човек, който и за миг не би разтревожил съпругата или дъщеря си.
Както и да е… След като се въргалях в леглото сума време, реших, че е по-добре да почистя счупения порцелан и, кълна се в Бога, да беше видяла кухнята; навсякъде имаше отломки от строшени чинии — в маслото, в каната с млякото. От електрическия чайник стърчеше десетсантиметрово парче, подобно на модернистична пластика.
Колкото до хола, и там се трупаха счупени украшения. Е, някои от тях бяха толкова ужасни, че загубата не беше голяма, но наистина ми дожаля за нещастната малка балерина — танцът й беше свършил.
Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.
Е, Сюзан, оттук нататък собственото ми държание малко ме плаши — отоплението изключи в единадесет и в стаята настана студ, но не се пъхнах под завивките. Струваше ми се, че не съм си легнала наистина, че само й прави компания, но ако се завия, ще означава, че татко няма да си дойде. По едно време задрямах и като се събудих, беше тъй студено, че не си усещах кожата. Като побутнах ръката си с пръст, видях как се вдлъбва, но не усетих нищо. Беше много забавно, наистина, все едно си мъртва. Направих го още доста пъти, после сложих палтото на мама — нямаше смисъл да замръзвам само защото баща ми е откачил — но все още не исках да се завивам. Следващия път се събудих, и слънцето беше изгряло, и се ядосах на себе си. Сякаш докато все още беше нощ, имаше надежда, че татко ще се върне. Шантава работа, зная, но така се чувствах.
Първите думи, които майка ми каза, бяха:
— Той никога няма да си дойде вкъщи.
Вторите бяха:
— Какви ги вършиш в хубавото ми палто?
Е, сега вече си в час. Още новини по-късно.
Целувки, Джема
П.П. Ти си виновна за всичко. Ако не беше започнала работа в Сиатъл, където не познаваш никого, нямаше да си самотна и да чакаш вести от дома и животът ми нямаше да се провали, така да знаеш.
П.П.П. Само се шегувах.
Глава 3
Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Коуди. Естествено, това не е истинското му име. Всъщност се нарича Алойсис, но когато тръгнал на училище, никое от хлапетата не можело да го произнесе. С огромни усилия успявали да кажат „Уиши“.
— Трябва ми прякор — съобщил Коуди на родителите си, — нещо, което хората да могат да изговарят.
Господин Купър (Онъс) хвърлил поглед към госпожа Купър (Мери). Той бил против да кръщават момчето Алойсис от самото начало. Познавал нещастието да ти натрапят непроизносимо име, но неговата по- религиозна съпруга настояла. Като светия Алойсис бил голяма работа — деветгодишен дал обет за целомъдрие и умрял на двадесет и три, грижейки се за болните от чума, след като самият се заразил — било чест да нарекат сина си на него.
— Добре, избери си прякор. Какъвто ти харесва, синко — рекъл великодушно господин Купър.
— Избирам името… Коуди!
Мълчание.
— Коуди?
— Коуди.
— Коуди е смешно име, сине. Не ти ли се иска да си измислиш друго? Пади е чудесно. Или Бъч, може би.
Коуди/Алойсис надуто поклатил петгодишната си глава.
— Нашибайте ме с камшици, ако трябва, но името ми е Коуди.
— Да те нашибаме ли? — втрещил се господин Купър. Обърнал се към госпожа Купър:
— Какви приказки си чела на момчето?
Госпожа Купър почервеняла. Смятала, че „Житията на светците“ е добра и поучителна книга. Нейна ли била вината, че всички намирали края си сварени в катран или надупчени от стрели, или пребити с камъни до смърт?
Коуди е единственият сред моите познати, който счита, че има „призвание“. Прекарал е две години в семинарията, изучавайки основите на духовенството (преди всичко как да шиба хората) докато, както казва той, „дойдох на себе си и разбрах, че не съм светец, а просто обратен“.
— Е, Джема — каза ми той, — налага се да си храбра.
— О, Боже — изпъшках аз, защото рече ли ти Коуди, че ти трябва смелост, значи новините, които има да ти казва, наистина са ужасни.
Странен тип е Коуди. Много е честен, направо безкористен. Ако го попиташ: „Кажи ми сега и бъди честен, наистина честен, мога да го понеса, личи ли ми целулитът с тази рокля?“, ще ти отговори.
Но явно никой не задава подобен въпрос, ако очаква отговорът да е „да“. Хората питат само защото са самодоволно уверени, че след месеци процедури, в които са гълтали три пъти на ден някакви френски префърцунени таблетки, навлекли антицелулитни чорапогащи и скъпи, стегнати поли от ликра, отговорът ще бъде огромно, тлъсто „НЕ“.
Все пак Коуди беше човекът, който би признал, че вижда жълтеникави жилки по кожата ти. Не мисля, че го прави от жестокост. Би станал адвокат и на дявола, за да опази ближните си да не станат за смях. Сякаш не одобрява надеждата и счита, че като грешим в името на оптимизма, ставаме глупаци и даваме коз в ръцете на останалите.
— Става дума за Лили — каза той. — Лили Райт — повтори, след като не отвърнах. — Книгата й е излязла. Казва се „Церовете на Мими“. „Айриш таймс“ ще пише за нея в събота.
— Ти откъде знаеш?
— Срещнах едного тази заран.
Коуди познава всякакви хора. Журналисти, политици, притежатели на нощни клубове. Работи в Министерството на външните работи и донякъде напомня Кларк Кент (Невзрачният герой, който нощем се превръща в Супермен. — Б. ред.): сериозен, амбициозен и „праволинеен“ дневно време, трудещ се усърдно, от все сърце и душа за Ирландия. Навсякъде се вре и е посветен във всякаква актуална информация.
— Положителна ли ще е статията? — устните ми с усилие оформяха нужните думи.
— Така мисля.
Отдавна бях чула, че Лили се кани да издава книга. Щях да припадна при тази несправедливост. Аз бях тази, която трябваше да напише книга; говорех за това толкова често. И какво, че кариерата ми на писателка досега се свеждаше до това да чета томовете на други хора и да ги запращам към стената, обявявайки: „Какъв боклук! Ще се справя по-добре и насън.“
Известно време всеки път, когато минех покрай книжарница, влизах, за да търся книгата на Лили, но не я откривах и след повече от година реших, че няма и да се появи.
— Благодаря, че ми каза.
