— Ноел прибра ли се?
— Още не.
Коуди цъкна с език:
— Когато Господ затвори една врата, следващата я затръшва в лицето ти. Е… знаеш… обади ми се, ако ти потрябвам.
Затворих мобилния си телефон и погледнах мама. Беше се ококорила от безпокойство.
— Баща ти ли беше?
— Не, мамо. Съжалявам, мамо — сряда сутринта, настроението ни беше на точката на замръзване. Събуди се нажалена и докато слизахме за закуска и минахме покрай входната врата, въздъхна тежко и рече:
— Исусе, Марийо и Йосифе, не сме сложили веригата — тя погледна по-отблизо. — Не сме спуснали дори резето.
Забърза към кухнята и провери задната врата.
— Ключът на задната врата не беше превъртян два пъти, алармата не беше включена. Не ми казвай, че и прозорците не са били обезопасени!
Баща ми явно е придобил нощни навици, превърнали къщата в по-охранявано място и от Форт Нокс.
— Защо не заключи? — попита мама. Не звучеше обвиняващо, по-скоро озадачено.
— Защото не знаех, че го правите.
Това даде повод за ново озадачение и след като помълча, тя установи:
— Е, сега знаеш.
Готвех се да тръгна за работа, но мама беше толкова отнесена и не на себе си, че позвъних на Андреа да видя какви ги вършат. Учуди ме, като ми съобщи, че галавечерята била „голям майтап“, че чакръкчиите били банда веселяци и прегъвали ружите на две, за да покажат как изглеждал човек с дискова херния. Май беше забърсала някого от тях.
Добави, че нямало нужда да ходя, което беше много благородно от нейна страна, защото имаше доста работа след завършването на конференцията — да се откарат делегатите до летището, да се върнат столовете, осветителните тела и екраните на компаниите, от които ги бяхме наели, въпреки че екраните така и не пристигнаха, значи една грижа по-малко, разправии с хотела за сметката и така нататък.
В замяна на нейната добрина й разказах накратко какво всъщност се беше случило с татко.
— Криза на средната възраст — увери ме тя. — Каква кола кара?
— „Нисан Съни“.
— Ясно. Бързо ще я замени за червена „Мазда“ MX5 и скоро след това ще дойде на себе си.
Върнах се да предам добрите новини на мама, но всичко, което ми отговори, беше:
— Застраховката за червените коли е по-висока, четох го някъде. Искам да се върне вкъщи.
Беше се подпряла с лакти на масата, по която се въргаляха останки от вчерашната закуска: купички, изцапани с масло ножове, чаши за чай. (Аааа!) Не си бях дала труд да разтребя, когато разчиствах счупените чинии, сигурно съм си мислила, че това е територия на майка ми. Тя толкова се гордее с къщата си — поне при нормални обстоятелства — но сега дори не забелязваше бъркотията. Захванах се за работа, трупах чиниите една върху друга, но когато вдигнах купичката с овесената каша на баща ми, майка ми извика:
— Не!
Грабна я от мен и я сложи в скута си.
След това още веднъж набра телефонния номера в работата на татко. Звънеше му приблизително на всеки пет минути от осем и половина и все се включваше гласовата му поща. Вече беше десет и тридесет.
— Можем ли да отидем до работата му, Джема? Моля те. Трябва да го видя.
Явното й отчаяние беше непоносимо.
— Нека изчакаме и първо да говорим с него.
Защото какво щяхме правим, ако се появим пред кабинета му и не ни пуснат? Не исках да рискувам.
— Мамо, имаш ли нещо против да изляза за десет минути?
— Къде ще ходиш?
Гласът й беше дрезгав от плача.
— Не ме оставяй.
— Ще отскоча до магазина. Обещавам веднага да се върна. Да ти взема ли нещо? Половинка мляко?
— За какво ни е? Млекарят не носи ли мляко?
Млекарят. Един друг свят.
Търсех си палтото, когато си спомних, че съм го оставила при чакръкчиите. Наложи се да тръгна, както си бях — с измачкания костюм от вчера, покрит с полепнали по него перца.
— Нали веднага ще се върнеш? — извика мама след мен.
— Веднага.
Избръмчах до местния търговски център и изскочих от колата още преди да съм паркирала. Сърцето ми биеше до пръсване. Драмата с татко беше отстъпила на втори план. Причината да усещам устата си суха беше книгата на Лили. Хукнах през тълпата, надявайки се да не се сблъскам с някого от работата, и нахлух в книжарницата, като продължавах да бъда нащрек. Адреналинът ми беше на максимум, чувствах се като командос, атакуващ вражеско посолство. Очите ми шареха наляво и надясно, очаквах да изскочат из засада големи щандове с книгата на Лили, после много бързо се завъртях да видя да няма ли нещо зад мен. Засега нищо. Със зоркото си око мернах лавиците с нови заглавия и за по-малко от секунда сканирах всички корици — и киборг не би се справил по-бързо — но нямаше и следа от Лили.
Ами ако не продаваха книгата тук? В края на краищата това беше малък, квартален магазин. Реших, че трябва да отида в центъра, в някоя по-голяма книжарница. Нямаше да се откажа, докато не докопам копие от книгата на Лили.
После проверих по азбучен ред. Авторите с „Р“ бяха на по-ниските рафтове, близо до пода. Клекнах. Ротърс, Рердър, Рогън и… о, Боже, ето я. Видях името й. Лили Райт. Написано някак си засукано и претенциозно: Лили Райт. И заглавието беше със същия шрифт: „Церовете на Мими“.
Сърцето ми щеше да изскочи, а дланите ми бяха толкова потни, че оставиха петна по корицата. Разгърнах страниците, но пръстите ми бяха като изтръпнали. Търсех представянето на автора. Изведнъж го открих.
Велики Боже. Виждайки го в тази книга, то стана много по-истинско от когато и да е преди. Беше отпечатано.
Всички — нейните издатели, читатели, продавачите от книжарницата и работниците в печатницата — всички мислеха, че е вярно. Антон беше партньорът на Лили и те имаха дъщеричка. Побиха ме тръпки. Само аз правех изключение, защото бях единственият човек в целия свят, който мислеше, че Антон по право е мой. Всички други, навсякъде, смятаха, че претенциите на Лили към него са основателни. Горчива несправедливост. Тя го беше откраднала, но вместо да я третират като обикновена престъпница, каквато си беше, всички я потупваха по гърба и я поздравяваха:
„Браво, с какъв красив приятел си се обзавела. Умница си ти.“
Да не споменаваме факта, че отгоре на всичко беше започнала да дава фира, естествено. Дори не беше загатнато, че щеше да изглежда далеч по-лицеприятно, ако си беше присадила тупе като Бърт Рейнолдс — не ставам зла, тя самата често го казваше. Но не, на показ излизаха само хубавите й страни, всичко беше прекрасно, дори косата й. На задната корица имаше малка черно-бяла снимка. Загледах се в нея и устата ми се изкриви в гримаса. Вижте я, нежна блондинка с големи очи, източена като фиданка, стройна като ангел. А казват, че фотообективът никога не лъже.
Почти имах чувството, че няма нужда да плащам за книгата — не само че авторката беше откраднала мъжа, когото обичах, но и беше написала книга за мен. Усетих някакво силно, непреодолимо желание да кресна на продавача:
— Всичко това е за мен, знаете ли?
