Но успях да се удържа.
Някак си платих и се озовах вън от магазина. Стоях на студа и прелиствах страниците, търсейки името си. От пръв поглед не можах да го видя. Продължих да търся, после разбрах, че тя навярно е променила името ми, в случай че реша да я съдя или нещо такова. Навярно бях „Мими“. Стигнах до седма страница, преди да изляза от транса, в който бях изпаднала и да си дам сметка, че със същия успех можех да съм у мама, на топло, вместо да стърча тук и да чета.
Веднага щом се върнах в къщата, майка ми застана на вратата на кухнята и рече, задъхвайки се:
— Той си има приятелка.
Докато съм била навън, тя най-накрая успяла да спипа татко и наново преживяваше новината.
— Това не се е случвало на никой от познатите ни. Къде сбърках?
Дойде в обятията ми, сгуши се до мен и нещо твърдо ме удари по бедрото — купичката от овесената каша, беше я пъхнала в джоба на пеньоара си. Разплака се като дете, давеше се, кашляше и хълцаше; сърцето ми се късаше. Беше в толкова ужасно състояние, че й дадох двете таблетки, предвидени за спешен случай, и отново я сложих да си легне. Веднага щом задиша спокойно, извадих рецептата за успокоителното, която д-р Бейли остави — при първия удобен случай щях да отскоча до аптеката.
После в пристъп на ярост звъннах на баща ми, който изглеждаше изненадан — изненадан, не друго — да ме чуе.
— Идваш довечера вкъщи да се обясните — заповядах му гневно.
— Няма какво да обяснявам — започна той. — Колет каза…
— По дяволите Колет, пет пари не давам какво е казала Колет. Ще дойдеш тук и ще проявиш малко уважение.
— Какъв език — отговори огорчено той. — Добре. Ще дойда в седем.
Затворих телефона и земята се разтресе под краката ми. Баща ми си имаше любовница. Баща ми беше зарязал майка ми.
Настаних се на леглото до майка ми и започнах да чета книгата, която беше изцяло за мен.
По средата на следобеда мама отвори едно око.
— Какво четеш? — промърмори тя.
— Книга.
— Аха.
Глава 4
До: Susan_inseattle@yahoo.com
От: Gemma343@hotmail.com
Относно: Каква е жената, която краде любовта на живота на най-добрата си приятелка и после пише книга за нея?
Нов ден, нови проблеми.
Още възмутителни новини. Книгата на Лили е излязла. Да, Лили Райт — крадлата на мъже. Лили Райт — плешивката.Това е най-откаченото нещо, което някога съм чела, нещо като детска книжка, освен дето няма картинки и думите са по-дълги. Разказва се за вещица на име Мими (правилно чу, вещица), която идва в някакво село, което може със същия успех да е в Ирландия, Англия или на Марс, и започва да се бърка в живота на всички. Прави магии с такива наставления: „Сложи шепа състрадание, поръси интелигентност и щедро добави любов.“ Майтап! Мен ме няма вътре, теб те няма, даже и Антон май го няма. Единственият човек, когото разпознавам, е едно злобно момиченце с къдрици, което трябва да е Коуди.
Прочетох я едва за четири часа, но предполагам, че много хора ще я купят и тя ще стане милионерка и знаменитост. Животът е толкова гаден.
Щом свърших, трябваше да вдигна мама, защото баща ми щеше да дойде. Тя отказа да се облече — прекалено се беше влюбила в онзи пеньоар. А колкото до купичката за овесена каша на баща ми, така се беше вкопчила в нея, сякаш в съда щяха да я сложат в торбичка с надпис „Доказателство №1“.
После пристигна татко — използва собствения си ключ, което не очаквах, и съвсем си изкарах акъла. По-малко от два дни бяха минали, но изглеждаше променен. По-ъгловат, с по-изсечени черти, някак по-ясен. Бях поразена колко сериозна е цялата работа, когато установих, че е облечен с нови дрехи. Определено не бях ги виждала. Кафява велурена жилетка — Христе милостиви! Наченки на бакенбарди, фамозна прическа и, най-ужасното от всичко, маратонки. О, майко Божия, маратонки. Ослепително бели и така стегнати, че изглеждаше, сякаш те го носят, а не той тях.
— Е, какво става? — попитах.
Без дори да сяда, той заяви, че много съжалява, но е влюбен в Колет и тя е влюбена в него.
Най-отвратителното, най-ужасно нещо. Какво беше сбъркано в картинката? Всичко, да го вземат мътните.
— Ами ние? — попитах аз. — А мама?
Помислих, че така ще му повлияя, защото цял живот ни е бил верен. Но знаеш ли какво отговори? Просто:
— Съжалявам.
Което, естествено, означаваше, че не съжалява. Даже не го беше грижа, което не разбирам, защото винаги е бил толкова добър и мил. Мина малко време, преди да схвана какво става, защото все пак беше ТАТКО, нали така? После — което ме изплаши още повече — той беше в онова състояние, в което единственото, което чувстваш, е собственото ти щастие, и не можеш да си представиш, че останалите не изпитват същото. Не допусках, че се случва и на възрастни хора, на родители.
Тогава мама каза със слаб глас:
— Ще останеш ли за вечеря?
Поне така ми се стори. Не съм съвсем сигурна. Бях като упоена, та рекох:
— Няма как. Няма достатъчно чинии.
После го нападнах обвиняващо:
— Вчера тя счупи повечето, защото беше толкова разтревожена.
Окото му не мигна. Само отговори:
— И без това не мога да остана.
Незабелязано хвърли поглед към входната врата, нещо сякаш прещрака у мен и аз креснах:
— Тя е отвън! Ти си я довел със себе си!
— Джема — извика той, но вече бях стигнала до входната врата и — ами да — една жена седеше на задната седалка на нисана. Стори ми се, че ще припадна. Наистина имаше друга жена и баща ми не страдаше от самозаблуда в резултат от преумора.
Знаеш как в книгите винаги казват, че жени, които крадат чуждите мъже, изглеждат „корави“, така че да не изпитваме никаква симпатия към тях. Е, Колет наистина имаше такъв вид. Забеляза ме и ми хвърли поглед, който предупреждаваше: „Не се закачай с мен“. Скочих като пощуряла, залепих лице о прозореца от нейната страна, поставих долната си устна върху горната и се оцъклих срещу нея, после я нарекох каквото трябваше, но прави й чест, тя не се отдръпна дори на сантиметър, само хладно ме изгледа с кръглите си сини очи.
Баща ми хукна подире ми и занарежда:
— Джема, остави я на мира. Тя не е виновна.
После измърмори:
— Съжалявам, скъпа.
Напълно изцедена, влязох вътре и, Сюзан, знаеш ли какво ми беше в главата? Мислех си: направила си е руси кичури, косата й изглежда по-добре от моята.
Татко остана още само около пет минути и точно когато тръгваше, извади четири прототипа на блокчетата тирамису от (чак ми е трудно да го напиша) джоба на кафявата си велурена жилетка. За момент почти се трогнах — поне искаше да ни зарадва с шоколад — когато каза:
— Искам да знам какви са ви впечатленията, особено ако мислите, че ароматът на кафе е прекалено
