Обикновено имах право. Като изключим случая, когато донесоха новия каталог на „Аргос“. Или един друг път, когато пристигна новият телефонен указател и още един път, когато дойде каталогът на Лудия Пади (тогава той признал на Антон, като мъж на мъж, че го поръчвал само за да гледа жени по бельо.)
Но всеки път, когато тупването на изтривалката в коридора (или по-точно на мястото, където трябваше да се намира, ако имахме такава) сигнализираше връщането на книгата ми, хвърлях към Антон наскърбен пасивно-агресивен поглед в смисъл „нали ти казах“ и сърцето ми се обливаше в кръв. Антон обаче не се обезкуражаваше лесно и небрежно изхвърляше всяко писмо с отказ в коша. Разбира се, веднага щом излезеше, аз се втурвах да го изровя и се измъчвах от всяка жестока дума, но в един момент той разбра. Оттогава взимаше писмата със себе си и ги изхвърляше в работата си.
За разлика от мен, не губеше време да размишлява над неудачите на „Церовете на Мими“. Просто изваждаше от справочника името на следващия агент, още веднъж пожелаваше на ръкописа късмет и се връщаше в пощата, където вече си приказваше на малко име с персонала.
В един момент престанах да се надявам и почти успях да се разгранича и да мисля за цялата бъркотия с пратките и тичането до пощата като за едно от странните хобита на Антон.
Докато една сутрин той не се втурна в кухнята с писмо в ръката си и думите:
— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб.
— Моля?
— От агента е. Имаш си агент — и ми подаде писмото.
Вторачих се в него. Всичките букви сякаш подскачаха по страницата и не можех да схвана какво пишеше, но в един момент успях да се взема в ръце и прочетох:
— С радост ще ви представлявам.
— Виж — гласът ми трепереше. — Виж, тя казва, че с радост ще ме представлява. С радост! — после се разхлипах над писмото, докато подписът на Джоджо не се разтече.
С Антон отидохме да се срещнем с нея в кабинета й в Сохо. Стана по-малко от две седмици преди да родя Ема, затова да ме закарат дотам, беше трудна работа, все едно да натовариш и превозиш болен слон. Но се радвах, че отивам. Литературната агенция „Липмън Хай“ беше в голямо, оживено здание, което предизвикваше вълнение и най-хубавото там беше Джоджо Харви. Тя беше наистина неповторима. Пълна с енергия и истински зашеметяваща, тя ни посрещна като приятели, които отдавна не е виждала. Незабавно и Антон, и аз се влюбихме в нея.
Тя сподели колко я е впечатлила „Церовете на Мими“, как всички в кантората я харесали, каква нежна книга била… Аз сияех — докато не спря и не каза:
— Ето каква е работата. Ще бъда честна с вас.
Сърцето ми се вкамени. Мразя да са откровени с мен. Винаги казват нещо лошо.
— Възнамерявам да я продам с малко хитрост, защото прилича на детска книжка, но притежава внушения като за възрастни. Трудно е да се категоризира, а издателите мразят това. Малко си падат паникьори, страх ги е да поемат рискове.
Погледна печалните ни физиономии и се усмихна.
— Я се развеселете. Намислила съм нещо и ще ви се обадя, щом работите тръгнат.
Но тогава дойде четвърти октомври и всичко завинаги се промени. Приоритетите рязко се пренасочиха; всичко мина на заден план заради най-важното, с една дума, роди се Ема.
Никого не съм обичала така, както обичах нея, и никой не ме е обичал, както тя ме обича; дори и майка ми. Спираше да плаче, щом чуеше гласа ми, очите й търсеха лицето ми, дори преди да започне да вижда добре.
Всеки мисли, че неговото дете е най-прекрасното, което някога е съществувало, но Ема наистина беше красавица. Имаше матовата кожа на Антон и се появи от утробата ми с копринена тъмна коса. Нямаше и следа от моя светъл тен и сини очи.
— Сигурна ли си, че е от теб? — сериозно ме попита Антон.
Човекът, на когото приличаше най-много, беше майката на Антон, Зага. И за да го подчертаем, въпреки че я кръстихме Ема, решихме да се пише с едно „м“, както на сръбски.
Вечно беше усмихната, понякога се смееше в съня си, не можех да спра да я прегръщам. Гривничките на крачетата й бяха пленителни. Ухаеше божествено, на шшане беше божествена, изглеждаше божествено и гукаше божествено.
Това бяха хубавите страни.
А лошите… Не можех да се възстановя от шока, че съм станала майка. Бях напълно неподготвена и нямаше да съм толкова изненадана, ако, необичайно за мене, не бях посещавала курс за бременни и млади майки в опит да вляза в час. Можех и да не си правя този труд, с нищо не ми помогнаха.
Да бъда изцяло отговорна за това властно малко късче живот ме плашеше до смърт. Никога не бях работила толкова много и така неуморно. Най-трудно ми беше да свикна с липсата на свободно време. Антон поне имаше работа в света навън и можеше да излиза от апартамента всеки ден, но аз бях родителка двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата.
Но пък кърменето; и то ме даряваше с божествено спокойствие. (Като изключим случаите, когато жените се опитват да го правят на публично място, без никой да им види гърдата.) Никой не ме беше предупредил, че боли, че всъщност е истинско мъчение. И това беше преди да получа мастит, първо на едната гърда, после на другата.
Понякога Ема ни разстройваше — бяхме я нахранили, преповили, подържали я да се оригне и полюлели, а тя не спираше да плаче. Друг път сами си намирахме повод за притеснение: отчаяно я чакахме да заспи, но ако спеше прекалено дълго, се бояхме да няма менингит и бързахме да я събудим.
Апартаментът ни, който и без това никога не биваше спретнат, се превърна в най-лошия кошмар на добрата домакиня. Огромни полиетиленови пликове от памперси покриваха пода на спалнята, редици съхнещи ританки висяха на всевъзможни места, купища плюшени играчки се валяха по килима, коварно дебнейки да ме спънат, постоянно имах синина на брадичката, защото всеки път, като минавах по коридора, се
спъвах в спирачката на детската количка.
Някъде в шемета на двадесет и четири часовите дни, на безсънните нощи, напуканите зърна и коликите, новините достигнаха до мен: Джоджо беше продала „Церовете на Мими“ на голяма издателска къща на име „Долкин Емери“! Договорът беше за две книги, бяха предложили аванс от четири хиляди лири за всяка. Бях обезумяла от вълнение, че имам издател; е, реагирах, когато успях да събера достатъчно енергия. А и четири хиляди лири беше огромна сума пари, но не и такава, че да промени живота ни, както се бяхме надявали. Изглеждаше, че сме обречени да си останем бедни, особено след като телевизионната игра „Последният човек“ на „Ай-Кон“ не спечели почти нищо и със сигурност не накара телевизионните агенти да се втурнат да позлатяват Антон и Мики.
Последва ходене до „Долкин Емери“ за среща с Таня Тийл. Тя беше на тридесет и нещо, припряна, но приятна. Съобщи ми, че ще публикуват „Церовете на Мими“ следващия януари.
— Не и преди това?
Щеше да е чак след година, но нямах сили да възразявам. Не стига, че не разбирах нищо от книгоиздаване, но кърмата ми протичаше и ме беше страх, че Таня ще забележи.
Дори нямах време да взема душ преди срещата и успях само да се позабърша с няколко мокри кърпички. Струваше ми се, че като съм мръсна, съм в ужасно неизгодно положение.
— Януари е много подходящо време за дебютни романи — отговори тя. — Малко творби се издават и така чудесната ти книга ще има по-добър шанс да я забележат.
— Разбирам. Благодаря.
Дълго, дълго време не се случи нищо. Поне шест месеца. После изневиделица ми се обади по телефона мъж на име Лий, който искаше да разбере кога може да ме снима за корицата на книгата. Изпаднах в паника. Отвърнах:
— Ще ви се обадя след малко — и поставих слушалката, чудейки се: Коя съм аз? За коя искам да ме мислят хората?
— Кой беше? — попита Антон.
