Междувременно прекарвах час след час съвсем сама и когато самотата ми додея, се качих при Ирина. Тя отвори вратата и зад гърба й на масата видях купчина банкноти. Броеше си парите.
— Днес плащат — каза тя. — Ела и виж.
— Благодаря — отговорих и влязох.
След като се полюбувах на чисто новите й банкноти, си излях душата.
Ирина слушаше с интерес и когато криво-ляво стигнах до края, тя промълви:
— Ти си много нешчастна — и ме погледна с уважение.
Чак когато изчерпвах всички други начини да се поразсея, включвах компютъра, търсейки утеха в книгата си. От близо пет години работех върху един роман, основаващ се на работата ми като пиар и екологията на Ирландия. Носеше двусмисленото име „Кристално чиста“ и ставаше въпрос за следното: химическа компания отравяше въздуха в малка община, една агентка по връзките с обществеността (по- хубаво, по-умно мое подобие и, естествено, с по-гъста коса) разбира какво става, вдига тревога, повежда на борба гражданите и проявява героизма, който аз нямах в истинския живот.
През изминалите пет години, поощрявана от ентусиазирани приятели, изпратих романа на няколко литературни агенти, трима от които го прочетоха и предложиха някои промени. Но дори след като го пренаписах и промених фабулата според изискванията им, ми отговориха, че „засега не е подходящ за тях“.
Въпреки това лелеех някаква надежда, че „Кристално чиста“ не е абсолютен боклук и продължавах да я издокусурявам. Но точно този ден просто не можех да пиша за бебета, родени с по-малко пръсти, и млади, водещи здравословен живот семейства, връхлетени от рак на белите дробове. Обаче не изключих веднага компютъра си. Не бързах заникъде, все още отчаяно търсех с какво да се заловя. Написах „Лили Райт“, после „Антон Каролан“ и „Малката Каролан“ и, както свършва всяка приказка, „И те живели дълго и щастливо“.
Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.
Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по- важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.
И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.
Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:
— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.
— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.
— Знам. Но, кълна се в Бога, мисля, че е страхотна.
Вдигнах рамене. Определено чувствах тъга, че свърших с писането.
— Дай я на Ирина да я прочете — каза той. — Тя разбира от книги.
— Ще я презре.
— Може би няма.
И така, понеже още не бях готова да покажа книгата на друг, изкачих стълбите, почуках на вратата на Ирина и казах:
— Написах една книга. Чудех се дали ще искаш да я прочетеш и да си дадеш мнението.
Тя не се разскача и развика, както мнозина правят. Ти си написала КНИГА! Колко удивително! Само кимна, пресегна се към страниците и каза:
— Щи чита.
— Едно ще те помоля, бъди откровена с мен. Няма нужда да щадиш чувствата ми.
Тя ме погледна с изумление и ми обърна гръб, чудейки се какво ли унижение се каня да си причиня. И колко ли ще чакам.
Но на следващата сутрин, за моя изненада, Ирина се появи с цигара в ръка. Подаде ми купчинката листи.
— Прочела него.
— Е? — сърцето ми спря и устата ми пресъхна.
— Аз харесва — произнесе се тя — Вълшебна приказка, където свят добър. Не вярно — тя замислено издуха огромно вълмо дим, — но аз харесва.
— Е, щом Ирина я харесва — каза ликуващо Антон, — значи наистина си струва.
Глава 38
Антон реши, че ми трябва агент. Ясно беше, че не мога да изпратя „Церовете на Мими“ направо на издателските къщи, защото не разглеждат нерецензирани творби. Той се обади на своя позната („Тази работа става с познати, скъпа.“), от която се беше опитвал да купи сценарии на нищожни цени. С типичния си ентусиазъм подложи на кръстосан разпит бедната жена, сякаш той беше държавният прокурор, а тя защитава звездата, която е обвинена. Съветът й бе да си намерим литературен агент.
— Но не нея — добави Антон — тя работи само със сценарии. Дребна риба. Само ще действаме чрез нея. („В този бранш всеки действа чрез някого.“)
Така че още веднъж писах на тримата агенти, които бяха чели „Кристално чиста“ и те отговориха, че им се струва, че „Церовете на Мими“ не са подходящи за тях точно в този момент, но ме поощриха да се свържа с тях, когато напиша следващата си книга, точно както миналия път.
Горе-долу по време на третия отказ изпаднах в лошо настроение и заявих, че не искам повече да се занимавам с търсене на агент; унищожаваше ме. В отговор Антон ми купи пакетче с понички асорти и един брой на „Нешънъл Инкуайрър“ и изчака да се успокоя. После отново ме впрегна на работа, изваждайки последния годишник на „Писатели и художници“.
— Всеки литературен агент на Британските острови го има тук — радостно размаха дебелото червено томче. — Ще ги прегледаме всичките, докато открием подходящия за теб.
— Не.
— Да.
— Не!
— Да — изглеждаше изненадан от енергичния ми отказ.
— Аз няма да го направя. Ти ако искаш, давай.
— Добре, започвам — малко остро отвърна той.
— Даже не искам и да знам.
— Хубаво!
Близо три месеца той се опитваше да крие отказите от мен, но всеки път, когато ръкописът се върнеше и тупнеше в коридора, разбирах. Бях като принцесата с граховото зърно, чувах тропването от горния етаж. Дори ми се струваше, че ще го чуя през няколко улици.
— Това е книгата — казвах.
— Къде?
— Долу в коридора.
— Не чух нищо.
