политика, но Ирина май пет пари не даваше.
На следващата сутрин Антон ме заведе в местния полицейски участък (или Голямата писалка, както го наричаме оттогава) да направим оплакване.
Седнахме в чакалнята и гледахме как полицаите влизат и излизат. Очаквахме да си казват един на друг „шефе“.
— Имаме двадесет и четири часа да разрешим случая — промърмори Антон.
— … районният прокурор е зад гърба ни…
— …трябва да се движим с висока скорост по улица, пълна с кашони…
После тихичко си затананикахме мелодията от „Старски и Хъч“ и тогава извикаха името ми. Моето малко престъпление беше толкова незначително, та ме прие един млад полицай, който доблестно изслуша какво се беше случило. Описах тестетения човек и изброих всички неща от чантата си, за които можех да си спомня. Освен ключовете от къщи и мобилния ми телефон, в чантата ми имаше обичайните джуджурии. Кърпички (използвани), химикалки (протекли), руж (с пукната кутийка), лак за коса (да придам на косата си повече гъстота и да поприкрия нелепия си розов скалп) и четири или пет пакетчета „Звезден прах“.
— Звезден прах ли? — пламенно попита полицаят, сигурно си мислеше: НАРКОТИЦИ!
— Плодови дражета — обясни Антон.
Полицаят се разочарова. Остави химикалката си.
— Защо все правят така?
— Как?
— Какво им беше лошото на „Маратон“, че ги преименуваха „Сникърс“? И защо „Джиф“ стана „Сиф“?
— Глобализация — отговори услужливо Антон.
— Това ли значи глобализацията? — той въздъхна и отново взе химикалката. — Нищо чудно, че стават чудесии. Трябва да се обадите в банката да ви анулират кредитната карта.
Антон и аз запазихме мълчание (в крайна сметка, имахме право). На този етап бяхме толкова тънки, че едва ли имаше нужда да си анулираме картата. Банката, която я беше издала, отдавна беше взела мерки по този въпрос. Заедно с дебитната ми карта.
Скоро след това Ирина имаше свободен ден и ме покани горе. След минути пушеше цигара от цигара и блажено ми разказваше колко „нешчастен“ бил животът й в Москва.
— Имала муж, но не обичала него. Била нешчастна. Срещнала друг муж, но и той не ме обичал. Отново нешчастна. Муже!
Сега имала приятел англичанин, но и той я правел „нешчастна“. Очевидно беше много „ривнив“.
— Защо ходиш с него, като те прави нещастна?
— Защото е добър в правене на секс — после сви рамене. — Любов винаги нешчастна.
Като помислих, ми стана ясно, че истинската любов на живота й е козметиката, която продава. Наистина, тя беше нейна страст и то личеше по лицето й. Била перфектна в работата си (така каза) и печелела повече от всяко друго момиче.
— Имам ти доверие; ще ти покажа.
Излезе от стаята и донесе една метална кутия на карета. Отхлупи капака — беше натъпкана с пари. Банкноти. Петдесетачки, двадесетачки и десетачки — но преди всичко петачки.
— Комисиона. Броя тях всяка нощ. Не мога спя инак.
Разтревожих се. Не се чувствах сигурна в близост до толкова пари.
— Трябва да ги внесеш в банката.
— Банки!
Нямала им доверие.
— Виж! — тя издърпа една книга от рафта и измъкна няколко двадесетачки, скътани между страниците. Гогол, Достоевски — още пари. — Толстой — и там.
— Чела ли си наистина тези книги? — парите престанаха да ме безпокоят, бях впечатлена от обема на литературата. — Или ги използваш за касички?
— Чела всичките. Обичаш руска литература? — боязливо ме попита тя.
— Ъъ, да — познавах я бегло, но исках да бъда учтива.
Тя се усмихна.
— Вие англичани, гледате филм „Лолита“ и мислите, че знаете руска литература. Сега трябва да тръгваш. Време за „Бързаците“.
— Гледаш ли „Бързаците“?
— Обичам ги. Така са нешчастни, като живота. Ела пак при мен. Кога да е. Ако не иска да вижда, ще кажа.
Ако не я познавах, щях да си помисля, че любезничи.
Докторът се оказа прав и аз не пометнах, но няколко дни след нападението започнах да изпадам в някакво ужасно състояние. Малко по малко картинката ставаше все по-мрачна и разбирах колко отвратителна е човешката природа и какви печални пороци има. Рушим всичко, до което се докоснем.
Защо се влюбих в Антон? Защо Джема се влюби в него? Защо не можем да обичаме подходящите хора? Какво ни става, че се въвличаме в ситуации, за които сме напълно неподготвени, които нараняват и нас, и другите? Защо са ни дали чувства, над които нямаме власт, и които ни дърпат в посока, обратна на нашите желания? Представляваме възел от противоречия, едно вечно бойно поле, и ако хората бяха коли, щяха да ги връщат в магазина заради дефекти.
Защо способността ни да изпитваме наслада е ограничена, а е така безкрайна за болката?
Ние сме една шега на Вселената, реших накрая. Космически експеримент, който се е объркал.
Противно ми беше да живея. Единствено перспективата, че ще умра, правеше живота ми поносим. Но щях да имам дете, така че бях длъжна да продължа.
Антон каза, че травмата от това, че са ме нападнали, е предизвикала моята безнадеждност; трябвало пак да се прегледам на лекар. Не се съгласих: собствената ми порочност ме беше тласнала към това окаяно състояние. Антон не щеше и да чуе. Не спираше да повтаря:
— Не си порочна. Не обичам Джема, обичам теб.
Именно в това беше въпросът. Защо не обичаше Джема? Защо трябваше да бъде толкова сложно?
Антон не беше съгласен с мен: ако я обичаше, щеше да подпише смъртната присъда и на двама ни.
Успях да привърша работата си по листовката за спанака, но когато агенцията ми уреди нови ангажименти, не се отзовах.
Почти нямах с кого да говоря. След като с Антон предприехме ужасната стъпка да отидем в Дъблин и да кажем на Джема за нас, всички ирландки, които познавах в Лондон — общите ни приятелки с Джема — рязко се бяха отдръпнали от мен. Единствената приятелка, която познавах отпреди Джема, беше старата ми съученичка Ники. Но тя си имаше свои тревоги, опитваше се да забременее от Саймън, който, освен дето беше късокрак, май стреляше на вятъра.
Антон го нямаше, беше по цял ден на работа с Мики. Водеха телевизионни продуценти на обяд и се пазаряха за парите, водеха литературни агенти на обяд и се опитваха да купят евтини сценарии, обядваха с театрални агенти и се мъчеха да намерят актьори, за да играят в евтин сценарии, които още не бяха успели да купят и които нямаха с какво да платят. Свиваше ми се стомахът, колкото пъти си помислех какво двуличие се изисква — да се кълнат пред сценариста, че актрисата е наета, да обещават на актрисата, че парите са налице, да лъжат телевизионните компании, че сценарият и режисьорът са осигурени — но Антон каза, че е необходимо.
— Никой не иска пръв да се заеме. Ако някой друг се е включил, решават, че има защо.
Независимо от усилията на Антон и Мики, минаваше време, а никой от проектите им не се осъществяваше.
— Всичко ще потръгне скоро — обещаваше Антон, когато се връщаше вкъщи всяка вечер. — Ще намерим подходящ сценарий, талантлива звезда, и парите са ни в ръцете. После ще се редят на опашка да работят с „Ай-Кон“.
