Докато слизах по хълма към станцията на метрото, въздухът беше кристално чист и ухаеше на сочна трева. Хладният покой на есента току-що беше настъпил. Огненият блясък на август беше отстъпил на мека, бакърена светлина; миризмата от нагорещени кофи за смет беше заменена от сладкия аромат на златните листа и скорошният дъждец беше отмил останките от летния прахоляк. Бях спокойна, че е есен. Можех отново да дишам. Докато не се сетих, с типичната ми липса на организация, че не зная как изглежда Антон. Можех да се осланям само на описанието на Джема, което гласеше, че той е „разкошен, не можеш да си представиш“. Но непредставимото можеше да бъде и „и последният мъж да беше на земята…“ Да му се не знае, ядосвах се на себе си, примижавайки към далечната станция, надявайки се да няма прекалено много красиви мъже. (Подобна мисъл е доказателство, че развивам някаква форма на лудост.)
Докато търсех с очи, забелязах, че някой пред станцията ме наблюдава. Изведнъж разбрах, че е той. Знаех, че е той.
Не се спънах, но имах чувството, че ще падна. От изненада всичките ми мисли се разбъркаха и се наредиха наново и за един миг всичко се промени. Зная колко абсурдно звучи, но е чистата истина.
Навярно съм спряла. Веднага осъзнах, че трябва да се обърна кръгом и да излича от съзнанието си бъдещето, но продължавах да слагам един крак пред друг, сякаш невидима нишка ме теглеше право към него. Чувствах яснота, страх и особено чувство за неизбежност.
Всяка глътка въздух, която си поемах, отекваше силно и забавено, сякаш се гмурках под вода, и когато се приближих, си наложих да спра да го гледам. Съсредоточих се върху тротоара — изхвърлени билети за метрото, фасове от цигари, смачкани консерви от кока-кола — докато стигна до него.
Първите му думи бяха:
— Видях те още отдалеч. Веднага се досетих, че си ти — той докосна кичур от косата ми.
— И аз разбрах, че си ти.
Докато тълпи от хора профучаваха, влизайки и излизайки от станцията, подобно на герои в забавени филмови кадри, ние с Антон приличахме на неподвижни статуи, очите му вперени в мен, положил ръце на раменете ми, сякаш пленени в магически кръг.
Отидохме в една от хубавите кръчми наблизо, където той ме настани на една пейка и попита:
— Нещо за пиене?
Мекият му мелодичен глас успокои немирния морски бриз и се разнесе из мъгливия, изпълнен с аромат на пирен въздух. Беше от Донегал в северозападна Ирландия; след време установих, че там всички говорят като него.
— Аква либра — отговорих аз, страхувайки се да поръчам алкохол, да не стане сместа прекалено взривоопасна. Той се облегна на бара, каза нещо на бармана и с ужасно объркване аз определих какво виждам. Беше висок и ъгловат, и толкова слаб, че дъното на джинсите му висеше, ризата му беше с ярки шарки, не точно като хавайска, но опасно близко. Лонгур. Така бе го окачествил Коуди… Но черната му коса изглеждаше деликатна и копринена, имаше хубава усмивка, и случващото се в момента нямаше нищо общо с външния му вид.
Той се върна с напитките и се наведе към мен, притворил очи от наслада. Канеше се да каже нещо мило, просто си го знаех, затова избързах с нещо по-неутрално:
— Апартаментът ти във Воксхол има ли микровълнова печка?
— Има, наистина — отвърна любезно той. — Има и хладилник с камера, поставка за притопляне на ядене, чайник, тостер и абсорбатор. И това е само кухнята.
Колебливо зададох още няколко въпроса, като всеки следващ излизаше още по-глупав от предишния. Как му харесва Лондон? Апартаментът му близо ли е до станция на метрото? С тържествен тон той даде отговор на всичките.
Но не зададох истинските въпроси. Гледах лицето на Антон и се питах какво има, какво има в него, та ме кара да се чувствам така?
Чудех се дали не е, защото той ми изглеждаше най-жизненият човек, когото някога съм срещала. Очите му блестяха и с всяка усмивка и всяко намръщване лицето му изразяваше всичките му мисли.
Впечатляваше ме всяко ново нещо, което забелязвах — дългите му пръсти и едрите кокалчета, така различни от моите. Гъвкавият му кръст ме привличаше непоносимо. Исках да докосна неговата крехкост, така несъответстваща на този висок, жизнен мъж, и да заплача.
Но имаше една тема, която не подхванахме, и колкото повече приказвахме, толкова отсъствието й ставаше по-осезателно. Накрая изтърсих:
— Как е Джема?
Не можех да не попитам. Тя беше причината за срещата ни и нямаше как да се преструвам, че е иначе.
Антон погледна към пода, после отново нагоре.
— Добре е — очите му гледаха умолително. — Не ставам за нея, все й го казвам.
Кимнах, пийнах още малко, главата ми олекна и изведнъж започна да ми се повдига. С омекнали крака тръгнах към тоалетната, затръшнах вратата зад себе си и повръщах ли повръщах, докато не остана нищо освен стомашен сок.
Излязох, все още олюлявайки се, облях китките си със студена вода и попитах отражението си в огледалото: Какво, по дяволите, става?
Беше просто, влюбвах се в Антон и от това ми прилошаваше. Единственото, за което можех да мисля, беше Джема. Обичах Джема, а тя обичаше Антон.
Вьрнах се при него и казах:
— Трябва вече да тръгвам.
— Зная — той беше разбрал.
Изпрати ме до вратата и каза:
— Ще ти се обадя утре — после докосна връхчетата на пръстите ми със своите.
— Чао.
Изкачих бегом стълбите към убежището на апартамента си, но стигнала веднъж там, не се почувствах по-добре. Мотаех се като муха без глава, неспособна да се съсредоточ върху нищо. Всичко по телевизията ме дразнеше, книгата не ми беше интересна, исках да поговоря с някого… но с кого? Почти всичките ми приятели бяха приятели и на Джема. Джеси, сестра ми, обикаляше света с гаджето си Джулиан, последната им пощенска картичка пристигна от Чили.
Навярно с майка ми… но тя отбягваше да говори с мен. Подозирах, че се опасяваше да не би да я помоля да се нанеса пак при нея. Колкото до татко, той не вярваше, че и сам Господ ще бъде достатъчно добър за мен, да не говорим за разни бивши на Джема. И от него щях да получа слаба утеха. По-добре да се оплачех на арменския поп.
Любовта от пръв поглед не можеше да е такава — само най-романтичните хора вярват, че съществува. Естествено всеки може да изпита страст. Известно е, че мъжете са способни да зяпат цяла вечер жената на съседната маса и после да го отрекат. Или да откажат да седнат в колата, само защото зад волана си ти. Или да обещаят да те вземат в седем и тридесет, а да се появят в десет и двадесет, лъхащи едновременно на Джак Даниълс и скъп аромат. (От парфюма на някоя друга.)
Но независимо от всичко, винаги съм вярвала в любовта, макар да звучи като да вярваш в честните политици. Падам си по всякакви истории за любов от пръв поглед, все едно са скъпоценни камъни. Докато работех в „Мълиган Тани“, бях срещнала един мъж — важен шеф в бранша, който имаше право да коли и беси — и той сподели как почти бил сгоден за някаква жена, когато срещнал ЛННЖ (любовта на неговия живот). „Разбрах го първият път, когато я видях в другия край на стаята.“ Това бяха точните му думи.
(Всъщност нямам представа как започнахме тази тема. По това време се срещахме, за да решим как най-лесно да убедим една малка община, че няма защо да се страхува от канцерогенните отрови, които компанията на въпросния господин планираше да изхвърли в реката им.)
Така че ми беше неприятно да открия обратно на своите очаквания, че влюбването от пръв поглед не е забавно. Вместо целият ми живот да си дойде на място и да се изпълня с радост, светът напълно помръкна.
Дори и без Джема положението беше смущаващо. А с нея…
Легнах на канапето и се опитах да си припомня какво беше казала за Антон: че бил страхотен в леглото
