Въпреки че сама направих избора си, никога няма да си простя. Звучи твърде мелодраматично, зная, но е чистата истина. Много пъти до този ден съм си пожелавала да не го бях срещала. Това е най-ужасното нещо, което някога съм извършвала, и дори сега, когато сме заедно и имаме Ема, често установявам, че докато правя нещо обикновено — приготвям млякото на Ема или си мия косата, очаквам да настъпи катастрофа. Да изграждаш щастието си върху чуждото нещастие не е добро начало за устойчива връзка. Антон казва, че страдам от чувството за вината, характерно за всеки католик. Но аз не съм католичка — следователно не може да е вярно.
Глава 35
Журналисти. Със скромния си опит на човек, от когото са взимали интервюта, мога да кажа, че съм срещала два вида. Първите се правят на „сериозни“, като се обличат като бездомници (стил, който до известна степен толерирам, откакто станах майка). Другите изглежда прекарват целия си живот, пъхайки си носа в чуждите работи.
Тази, която наруши територията ми — Марта Хоуп Джоунс от „Дейли Еко“ — беше от втората категория. Беше облечена в червен костюм с позлатени копчета с обточени с ширити пагони на раменете и носеше обувки в същия червен цвят. Чудно как е успяла да ги намери. Навярно е прибегнала до услугите на агенциите за организиране на сватби, където боядисват обувките на шаферките в същия цвят като роклите им. Не че особено разбирам от това.
— Добре дошла в скромното ми жилище — казах аз и едва-що не си отхапах езика. До такава степен не исках да привличам вниманието й със скромността на жилището си: бивш общински апартамент, само с една спалня, който приютяваше Антон, Ема и мен.
Когато Отали, пиарката от „Долкин Емери“, уговори интервюто, бях помолила да ми позволят да се срещна с тази Марта в хотел, бар или на някоя автобусна спирка — където и да е, но не тук. Ала статията трябвало да носи „домашна“ атмосфера, така че не ми оставиха избор.
— Очарователни — обяви Марта, завирайки носа си в кухнята и забелязвайки две сушилки с дрехи, които упорито отказваха да изсъхнат.
— Не е нужно да влизате там — цялата пламнах. — Представете си, че не сте ги видели.
Но Марта бръкна в чантата си (в същия червен цвят като обувките), извади бележник и започна да си записва нещо. Опитах се да чета на обратно и ми се стори, че една от думите беше „кочина“.
Насочих я към хола, който Антон, слава Богу, беше разтребил. Всъщност беше струпал четиридесет или петдесет от меките играчки на Ема в един ъгъл, освен това беше изпразнил цял флакон с освежител за въздух с аромат на праскови с надеждата да замаскира миризмата на мухлясало пране.
Марта се тръсна на канапето, измърмори „Боже!“ и скокна отново на крака. И двете забелязахме остра част от „Лего“, която болезнено се бе забола в задникай.
— Извинете, това е на момиченцето ми…
Марта надраска още нещо в бележника си.
— Не използвате ли диктофон? — попитах аз.
— Не, така е много по-непосредствено — размаха химикалката си с усмивка. И можеше да си пише каквото си поиска за мен.
— Къде е дъщеричката ви? — тя се огледа.
— На детската площадка с баща си.
Където щяха да останат, докато не им съобщя, че теренът е чист. Не можех да ги замесвам в това.
Марта прие чая, отказа бисквитите и интервюто започна.
— Е, браво на вас — очите й шареха като малки сини мъниста, прекалено лъскави и ненаситни. — За книгата ви „Церовете на Мими“.
Издаде звук, сякаш съм изиграла номер на доверчивите читатели. Идея нямах как да отговоря. „Да, чудесно съм се справила, благодаря.“ Щеше ли да е безочливо? Освен това, ако свиех рамене и кажех: „Не аз съм измислила пътуването във времето“, щеше ли да си затвори бележника и да си тръгне?
— Четох част от биографията ви, но вие сигурно знаете, че материалите на Марта Хоуп Джоунс са различни от това, което публикуват обикновените драскачи. Искам да започна начисто. Да разбера коя в същност е Лили и какво се крие под нейната кожа?
Тя направи движение с ръката си, все едно, че дълбае, и аз предпазливо кимнах, но не исках да я пускам под кожата си.
— Не винаги сте били писателка, нали, Лили?
— Не. Допреди две години се занимавах с връзки с обществеността.
— Нима?
Явната й изненада беше обидна, макар да ми беше ясно, че не изглеждам като човек с такава професия. Енергичните, бързо мислещите, изграждащите чуждия имидж трябваше да имат вид на енергични, бързо мислещи, изграждащи чуждия имидж. Да носят костюми, косите им да са фризирани, маникюрът им да е направен професионално.Но дори и в апогея на скромния ми успех, подгъвите на дрехите ми мистериозно се разпаряха, дългата ми руса коса се измъкваше от шнолите и се потапяше в кафето по време на важни срещи. (Това беше причината организаторът да спре да ме кани на срещите за опознаване с клиентите.)
— В коя област работехте? — Марта беше заинтригувана. — Певци, създали един-единствен хит? Звезди от сапунени сериали?
— Не чак толкова важни личности — аз пък не исках да се правя на интересна.
Хората си представят, че работата на пиара е да привлича вниманието на пресата към некадърни певци, актьори или модели. Но освен това пиарите продават мляко на прах на безпарични африканци, твърдейки, че то е по-добро от майчиното мляко. Или някоя тютюнева компания им плаща да убеждават лековерни правителства, че е чудесна идея повечето поданици да са пушачи, защото всички ще измрат, преди да станат прекалено стари и да им потрябват пенсия или лекарски грижи. Статия, написана от талантлив отговорник за връзките с обществеността, може да убеди хората, че няма значение, че водата им се трови от някоя химическа корпорация, защото компанията създава работни места.
Рекламата и подкупването на политиците също може да помогнат. Когато дойдат тежки времена и беззащитните поискат помощ, аз идвам да ги спася с някой вестникарски материал.
Съчувствието ми към онези, насред чийто град е струпано огромно бунище или магистрала пресича задния им двор, е искрено. В резултат статиите ми в пресата наистина бяха убедителни; за мой срам съм добра в работата си и безброй пъти съм си мечтала за двама-трима певци със западаща кариера.
— Ясно, занимавахте се с връзки с обществеността — химикалката на Марта неуморно драскаше. — И къде беше това?
— В Дъблин отначало, после в Лондон.
— Какво сте правили в Ирландия?
— Майка ми отиде да живее там, когато бях на двадесет, и аз заминах с нея.
— Но се върнахте в Англия. Какво стана?
— Съкращения. Освободиха ме от работа.
Аз си бях виновна. Така добре си свърших работата в две огромни кампании, че и двете фирми получиха каквото искат и престанаха да бъдат наши клиенти. Това съвпадна с орязването на работните места в бранша в Ирландия и така и не успях да си намеря друга работа. Право да си кажа, изпитах огромно облекчение. Тази работа ме потискаше до смърт.
— Майка ми се върна в Англия и аз дойдох е нея. Закратко работих на свободна практика… — после млъкнах.
— После ви обраха.
— После ме обраха.
— Ще имате ли сили да ми разкажете по-подробно? — попита Марта, притискайки ръката ми със своята, тонът й изведнъж стана мелодраматично загрижен.
Кимнах. Не че някога е имало съмнение. Ако държах в тайна истински драматичната част от историята, нямаше да има нито интервю, нито статия, заемаща две страници от най-продавания всекидневник в Англия. Разказах набързо, изпускайки колкото можех, и завърших със сцената, когато онзи тип ме блъсна на
