Мъжът на най-добрата ми приятелка

земята и изчезна с чантата ми.

— И така ви остави да умрете — Марта бясно дращеше по страницата.

— Хм, не. Бях в безсъзнание, но се свестих и успях да се добера до вкъщи.

— Да, но е можело и да сте мъртва — настоя Марта. — Нямало е как да знае.

— Де да знам — свих рамене, като се съгласих неохотно.

— И въпреки че постепенно физическите белези са изчезнали, душевните рани останаха?

Преглътнах.

— Бях много разстроена.

— Разстроена! Сигурно сте се потресли. Невероятна травма! Нали?

Послушно кимнах — и малко отегчено.

— Получили сте посттравматичен стрес — Марта пишеше все по-бързо, — не сте могли да ходите на работа.

— Вижте, по това време бях на свободна практика…

— Не сте били в състояние да излезете от къщи…

— Да, аз…

— Престанахте да се миете? Да се храните?

— Но аз…

— За вас всичко е изгубило смисъл.

Пауза. Въздишка.

— Понякога. Но не всеки чувства…

— И точно в този мрачен, самотен момент, се появява искрица светлина. Озарило ви вдъхновението, седнали сте и сте написали „Церовете на Мими“.

Още секунда мълчание, след което вдигнах бяло знаме. Да кара както знае, вече не й трябвах.

— После си наемате агент, той ви намира издател и бум! За една нощ ставате знаменитост!

— Не точно. Писах близо пет години през свободното си време и всъщност завърших един роман, но никой не искаше…

— Колко екземпляра от „Церовете на Мими“ са продадени?

— Последната цифра е 150 000. Поне толкова са отпечатани.

— Брей, брей — дивеше се Марта, — почти четвърт милион.

— Не…

— Горе-долу — акулската усмивка на Марта не допускаше възражения. — И сте я написали за по-малко от месец.

— Два месеца.

— Два? — изглеждаше разочарована.

— Но това е невероятно бързо! Писах първия си роман почти пет години и още не е издаден.

— И, както чувам, вече имате предани почитатели. Вярно ли е, че са организирали читателски групи, които във ваша чест се наричат „вещерски сборища“?

Имаше няколко откачалки в Уилтшър, на които им беше омръзнало да се правят на друиди. Но кимнах. Това за сборищата беше вярно.

Внезапно дамата в червено смени тактиката.

— Въпреки това критиката не винаги е била благосклонн, нали, Лили?

Отново показваше фалшиво съчувствие. Предпочитах да ме мачка.

— Кой го е грижа какво казва критиката? — решително отвърнах аз. Всъщност, беше ме грижа. Знаех наизуст огромни откъси от най-свирепите отзиви, които получих, откакто „Церовете на Мими“ наводни книжарниците и за романа започна да се говори. Когато отначало книгата излезе и никой не очакваше да се продадат повече от две хиляди екземпляра, една утешителна статия в „Айриш таймс“ ми отправи плахи похвали. Но търговският успех съвпадна с най-жлъчните статии, които се лееха в големите вестници. „Индипендънс“ я беше нарекъл…

— „Захарен памук за мозъка“ — додаде Марта.

— Да — съгласих се смирено. Можех да продължа. Този абсурден дебютен роман е вторичен продукт на съвременната сълзлива чувствителност. Небивалица, в която се разказва за някаква добра вещица, така наречената Мими, която изневиделица се появява в едно китно селце и отваря магазинче, където продава вълшебни церове на народонаселението за разните им болежки.

— И „Обзървър“ каза, че книгата ви е…

…толкова сладникава, че на читателите може да им призлее — довърших вместо нея. Така беше. Всъщност можех да цитирам цялата статия, дума по дума. — Моля ви — казах, — написах книгата за собствено удоволствие. Откъде да знам, че някой ще я публикува. Ако не беше Антон, никога нямаше да я изпратя на Джоджо.

Химикалката на Марта отново увеличи скоростта.

— Как се запознахте със съпруга си Антон?

— Още не сме женени.

Журналистите правят толкова много грешки, но трябваше поне да изясня фактите. Мразя да чета интервюта, пълни с неточни подробности за мен, защото се опасявам хората да не помислят, че лъжа. (Никога не гълтам, като пуша. Бих се във Виетнам и прочие.)

— В такъв случай как се срещнахте с годеника си Антон?

— Приятел — поправих я аз, да не би да ми поиска да й покажа пръстена.

Марта остро ме изгледа.

— Но нали ще се ожените?

Изсумтях утвърдително, но всъщност за мен не беше от голямо значение ще се оженим ли, или не. Родителите ми, за разлика от мен, са горещи привърженици на брака. Толкова го обичат, че продължават да го практикуват. Майка ми е била женена два пъти, а татко — три. Имам толкова много доведени и заварени братя и сестри, че една семейна сбирка би заприличала на някой от последните епизоди на „Далас“.

— Та как се запознахте с Антон? — попита Марта отново.

Как да отговоря на това?

— Чрез една обща приятелка.

— На тази обща приятелка ще й бъде ли приятно да я спомена? — примигна тя.

— Не, благодаря. Не мисля.

— Напълно ли сте убедена?

— Изцяло. Благодаря.

Марта се пообезпокои, знаеше, че има някаква история, а аз изглеждах, сякаш съм глътнала блокче лед. Мразя, мразя, мразя да давам тези интервюта. Ужасявам се, че ще ме разкрият, и ако продължават да ровичкат из личния ми живот, така и ще стане.

Но карай да върви. Поне засега.

— С какво се занимава Антон?

Друг неудобен въпрос.

— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.

Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.

— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)

Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.

— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.

Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и