и имал голямо оху-боху, но май това беше всичко. Никога и не спомена, че той е мъжът, при вида на който всяка жена губи ума и дума. Ирландският Уорън Бийти, който съблазнява без усилие всяка по пътя си. Винаги съм мразила такива мъже и ми е гадно как жените ги преследват и им се молят. Не исках да бъда поредното тъпичко момиченце, което подтичва подир Антон, сякаш е напълно обезумяло, аз не бях такова. (Надявах се.)
Затова мъдро и хладнокръвно реших да обвия сърцето си с броня. Нямаше да се срещам повече с него. Това беше най-правилният път и щом веднъж взех решение, се почувствах по-добре. Бях ограбена, но бях по-добре.
Тъкмо се бях успокоила достатъчно, за да се съсредоточа върху филма по телевизията, когато телефонът иззвъня. Боязливо го загледах, сякаш беше бомба с часовников механизъм. Той ли беше? Навярно. Секретарят се включи и почти щях да повърна за втори път през тази вечер, когато Джема заговори:
— Обаждам се да проверя как се развиват нещата.
Не вдигай телефона, не вдигай телефона.
— Моля те, моля те обади ми се веднага щом се прибереш, няма значение колко е късно. Тук направо полудявам.
Вдигнах слушалката. Как можех да стоя така?
— Здравей.
— Боже, прибрала си се рано. Срещна ли се с него? Той говори ли за мен? Какво каза?
— Че си прекалено добра за него.
— Ха! Аз ще преценя това. Кога ще се видите отново?
— Не знам. Джема, не е ли побъркана цялата идея да го шпионирам…
— Не, не е. Трябва да се срещате! Нужно ми е да знам какви ги върши. Обещай ми, че ще го направиш.
Тишина.
— Обещаваш ли?
— Добре, обещавам — радвах се.
Презирах се.
Верен на думата си, Антон ми се обади и първото нещо, което каза, беше:
— Кога мога да те видя отново?
По ръцете ми изби студена пот, отвращавах се от себе си.
— Ще ти се обадя след малко — изграчих аз и се запрепъвах към банята, да повърна сутрешното си кафе.
Когато приключих, бавно се изправих, седнах на тоалетната седалка и подпрях потното си чело на умивалника. Мудно се зачудих как да постъпя. Обещанията ми към Джема бяха празни приказки. Исках да се срещна с него, но се страхувах да останем насаме. Най-доброто решение беше да омекотя присъствието му с присъствието на други хора.
Една стара приятелка от училище, Ники, и съпругът й Саймън ме бяха поканили на вечеря. Навярно и Антон можеше да дойде. С малко късмет дори можеше да се сприятели с тях; ако се познава с повече хора, нямаше да съм длъжна да се срещам с него толкова често.
Антон никак не се показа разочарован, когато разбра, че и други хора ще присъстват, когато се видим следващия път. Всъщност той се прояви като идеалния гост за вечеря, правеше комплименти за къщата и храната и разговаряше на безобидни теми. Аз, противно на него, бях вдървена, дръпната и обзета от ревност. Не можех да се храня, докато пред очите ми Ники гледаше Антон.
— Пак става същото — помислих си. — Той я очарова без усилие и тя се срива като взривена сграда.
На следната сутрин, рано, колкото приличието позволяваше, позвъних на Ники под предлог да й благодаря.
Тя отбеляза:
— Антон ли, симпатичен е.
— Симпатичен ли?
— Ами да.
Смених темата, готова да чуя, че тя е влюбена в него и се готви да напусне Саймън, когато тя добави:
— Леко глуповат. Какво намира твоята Джема в него?
— Вижда ти се глупав?
— Ами да… въздухар. Прекалено е — тя изрече думата крайно пренебрежително — ентусиазиран. И акцентът, цялото това мякане, не е нищо освен превземки.
— Не смяташ ли, че е красив?
— Ако си падаш по полуумни двуметрови върлини.
Ще бъде ли нечестно, ако сега спомена, че Саймън беше метър и седемдесет и често носеше каубойски ботуши с осемсантиметрови токове? (Крачолите на прекалено дългите джинси спуснати върху тях в опит да ги прикрие.)
— Предполагам, че е заради цвета му — продължи Ники с безразличен глас. — За ирландец е твърде тъмен. Мислех, че всичките са пясъчноруси и луничави.
— Майка му е югославянка.
— А, това обяснява скулите му.
— Не са ли божествени?
— Стига бе! — тонът й бе леко обезпокоен.
— Ще ми се да бяха мои.
Беше истина, но не по начина, по който Ники избра да разтълкува думите ми. Краткият полъх на безпокойство отмина; и за момент не би си помислила, че ще открадна нечий мъж. Така си беше. Никой никога не би го помислил за мен. Най-малко пък аз.
Опитвах се да страня от него. Бог знае, че се стараех. Но срещата ни беше изместила центъра на гравитацията и всеки елемент и избор беше променен. Животът ми дотогава ми изглеждаше безсмислен. Изведнъж сякаш набра скорост, като че ли се спусках в някакъв тунел, и полагах отчаяни усилия да се задържа.
Издържахме почти шест седмици, четиридесет мъчителни дни, сбогувайки се един с друг в стремеж към самота и чест, избягвайки вината да бъдем заедно. Наистина бях решила да се простя с него, но постоянният копнеж стана причина да вдигна телефона и да му прошепна да дойде.
Струва ми се, че през цялото онова ужасно време не бях спала. Разговаряхме до късно много нощи поред, обсъждайки кое е правилно и кое не. Антон беше много по-прагматичен от мен.
— Не обичам Джема.
— Но аз я обичам.
Имала съм и други гаджета. От шестнадесетгодишна съм моногамна като по учебник. Четирима и половина мъже за тринадесет години. (Половинката е Ейдън Макмахън, по прякор Скумрията, който се прояви като мъж всичко на всичко два пъти през деветте месеца с мен.) Искрено бях обичала тези мъже и правех всички обичайни неща, когато връзката ни свършваше — плачех пред хората, пиех прекомерно, отслабвах и се кълнях, че няма да погледна другиго — но с Антон беше различно.
Нямам думи да опиша първия път, когато спах с него. Чувствах как моите чувства преливат в него и неговите в мен, караше ме да затая дъх, като че бяхме под водата, слели се в едно. Беше нещо много повече от секс, беше мистично преживяване.
На три пъти решавахме да се престрашим да отидем в Дъблин и да кажем на Джема, и два пъти аз се предавах. Боях се.
Беше невъзможно. Бях готова да живея без Антон, но не и да нараня Джема.
— Няма значение как ще постъпиш — тъжно казваше Антон. — Все едно, няма да обикна Джема.
— Не ме интересува! Върви си.
