заяви:
— Брей, напомняте ми на една песен.
— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.
Но вместо нея Лудият Пади подхвана:
— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“
Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.
— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.
— „Той знае спите ли…“
— Фотографът ще ви се обади за снимката.
— „Знае дали сте будни…“
— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.
— „Знае дали сте били послушни…“
— Довиждане.
— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“
Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.
— Вече е безопасно да се върнете.
— Идем, скъпа.
Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.
В кухнята Антон си съблече палтото. Под него носеше розовия кашмирен пуловер, който татко ми изпрати, в случай, че ме поканят у Греъм Нортън. (Не че татко живее в света на фантазиите, но е редовен посетител.) Пуловерът беше прекалено къс и тесен за Антон, виждаха се петнадесет сантиметра от хлътналия му стомах и един дълъг черен косъм, който се спускаше от пъпа му. Коуди веднъж нарече Антон най-зле облечения човек, когото някога е срещал, но според мен не е така. Розовото определено му отива.
— Тая дрешка май е твоя — той посочи пуловера с изненада. — Извинявай, скъпа, облякох се адски набързо, помислих, че е някой от омалелите ми пуловери. Е, казвай, как мина с гостенката ти?
— Абе не знам. Като че не беше зле, докато не срещна Лудия Пади.
— Боже! Само не отново. Какво стана този път? Да не я покани на среща?
— Не, изпя „Дядо Коледа идва в града“.
— Но сега е април.
— Тя беше облечена в червено.
— Но нямаше брада.
— Нямаше.
— Трябва да се преместим. Да са останали бисквитки?
— Колкото щеш.
— Не ги разбирам.
Нито пък аз — след първото интервю, което взеха от мен, ме осрамиха пред целия свят, като казаха, че предлагам само кафе или чай без бисквити. Оттогава насам, като закъснял опит да се реабилитирам, купувам от най-хубавите бисквити всеки път, когато ще идва журналист, но нито един не щя да ги вкуси.
Глава 36
Нека разкажа за Антон. Важно е да разберете, че не съм прелъстителка. Честно казано, далеч не мога да се нарека фатална жена. Ако направеха състезание, щях да се класирам толкова назад, чеда се наложи да измислят нова категория специално за мен.
Накратко, ето как стана всичко: израснала съм в Лондон и след няколко бурни години родителите ми окончателно се разделиха, когато бях на четиринадесет. В годината, когато навърших двадесет, майка ми се омъжи за един тъповат, но достолепен ирландец и се премести при него в Дъблин. Въпреки че вече бях достатъчно голяма да живея самостоятелно, аз също заминах за Дъблин и след време си намерих приятелки, като една от най-близките ми беше Джема. След като висях на врата на майка ми и нейния хубавец Питър около година, се стегнах, взех диплома по „Комуникации“, после си намерих работа да пиша статии в пресата за „Мълигън Тани“ — най-голямата ирландска фирма за връзки с обществеността. Но след като работих там пет години, си загубих работата и не можах да си намеря друга. Това се случи горе-долу по времето, когато мама и Питър се разделиха. Майка ми се върна в Лондон и аз — като бледна сянка — я последвах по петите. При все че не ми беше по сърце, си намерих някаква работа на свободна практика да пиша съобщения за печата, но все не ми стигаха парите, за да отскоча до Дъблин да видя старите дружки в края на седмицата. Междувременно, скоро след като се върнах в Лондон, Джема се запознала с Антон. Въпреки че от време на време Джема ми идваше на гости, Антон беше прекалено необщителен и не я придружаваше.
Така че не го бях срещала, докато не остави Джема в Дъблин с разбито сърце и не дойде в Лондон, за да създаде собствена медийна компания. (С Мики им беше писнало да правят клипове за охрана на труда и искаха да се пренасочат към телевизията. Предполагаха, че ще им бъде по-лесно в Лондон, отколкото в Дъблин.)
Според версията на Антон продължилата му една година връзка с Джема беше приключила. Тя твърдеше, че само си почивали един от друг, но той не го осъзнава. Тихичко плачейки по телефона, тя ми довери:
— Давам му два месеца, дотогава ще разбере, че все още ме обича, и ще се върне.
Обаче тя се опасяваше, че някоя лондонска мацка може да го разтуши и тъй като бях „посветена“, идеално ми пасваше ролята на шпионин на Джема. Наредено ми бе да се сприятеля с Антон, да не се отделям от него и ако много се заглежда по друго момиче, „да бръкна в окото му с остра клечка“ или „да плисна киселина в лицето на мацката“.
Обещах да постъпя точно така, но за мой вечен срам не направих нито едно от двете. Обичах Джема, тя ми вярваше за Антон, най-любимия й човек, а аз се отплатих за доверието й, като я предадох.
Изглежда Джема е имала предчувствие. Веднъж по телефона каза полуизвинително:
— Знам, че съм невротична, ревнива и зла жена, която не се търпи, но, моля те, не се сближавай прекалено с него. Знаеш, че си хубава.
— Ако харесва оплешивяващи жени. (Косата ми е толкова рядка, че понякога прозира розовината на скалпа ми. Други жени казват, че ако спечелят от лотарията, ще си направят по-големи цици или по-стегнат задник. Аз бих си присадила коса, въпреки че има опасност да се инфектира, както явно стана с Бърт Рейнолдс.)
— Човек не знае, може да обича кубета. Просто сте пред очите ми, ходите насам-натам, карате ролкови кънки, той те снима на фона на площад Трафалгар, Биг Бен, Бъкингамския дворец… — нареждаше Джема.
— Улица Карнаби — допълних аз — ще отидем дотам с червен автобус.
— Да, именно, благодаря. Ще се разхождате, изпитвайки мила платонична любов. После един ден ще ти влезе прашинка в окото, той ще ти я извади, и опа! Притискате се плътно един до друг, че не може нож да прекараш, усещате как бавно пламва искрата и установявате, че отдавна сте влюбени.
Обещах на Джема, че няма за какво да се тревожи и донякъде удържах на думата си. Нямаше пламнали искри и прашинки в окото. Вместо това се влюбих в Антон още първия път, когато го видях. Но и за Джема той беше „единственият“. Изглежда му ставаше навик.
Но всичко тепърва ми престоеше и нямах представа, че ще се случи нещо подобно, когато два дни след пристигането му в Лондон вдигнах телефона и набрах неговия номер. Длъжна бях да се погрижа, но как да го държа под око? Можех да седя в някоя кола пред апартамента му и да го дебна. Само че не исках. Реших, че една предварителна среща на по чашка да се опознаем ще свърши работа. В зависимост от това как ще протече, можех да го запозная с други хора, които да се съгласят да участват в следенето.
Разбрахме се да се срещнем в седем часа един четвъртък до станцията на метрото в Хавърсток Хил. Държах под наем мизерен апартамент близо до Госпел Оук — щях да отида пеша.
