— Някакъв тип ще идва да ме снима за книгата. Трябва да направя нещо с косата си! Не се шегувам, Антон, наистина трябва да ми присадят коса, като на Бърт Рейнолдс. Трябваше да го направя преди месеци! И нови дрехи! Трябват ми нови дрехи. Ами ноктите ми, Антон, виж в какво състояние са ми ноктите!
Излязох и пропилях половин ден и страшно много пари да си подстрижа косата и да я боядисам (но не си направих трансплантация, Антон ме разубеди), купих си три нови блузи, един чифт джинси, нови обувки и крем за лице, който трябваше да ми придаде блясък, но вместо това когато се намазах с него, лицето ми лъсна като коледна елха. А когато го избърсах, закачих ъгълчето на червилото си и успях да го размажа по половината си лице, с което добих вид на излязла от сиропиталище за бездомници.
— Пьлна скръб съм — хленчех на Антон. — И не трябваше да си купувам обувките, те дори няма да влязат в кадър.
— Нищо, ще знаеш, че са там, ще ти дават самоувереност. Стой тука, скъпа, ще викна Ирина.
Той излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Ирина.
— Ти си веща в козметиката — казай той. — Нали ще нагласиш Лили за снимката, ще я направиш да изглежда красива?
— Не мога правя чудеса. Но направя каквото мога.
— Благодаря, Ирина — промълвих аз.
Сутринта в деня на снимките, тя се отби, преди да отиде на работа, изтърка лицето ми, сякаш жулеше пода в кухнята, изскуба веждите ми до неузнаваемост, после ме покри с ужасяващи количества помади, толкова ярки и плътни, че Ема ме изгледа смаяно.
— Аз съм, миличка, аз съм, мама — опитах се да я придумам.
Но това само предизвика безутешен плач — кой беше този палячо с маминия глас?
Ирина, Антон и Ема излязоха. Антон взе Ема със себе си на работа, защото снимките щяха да отнемат часове, а нямаше кой друг да се грижи за нея.
После Лий пристигна. Беше млад и беше спал с много хубавици — стана ми ясно само като го погледнах, — и беше въоръжен с тонове оборудване, които Лудия Пади му помогна да качи по стълбите. По-добре да не се беше захващал, страх ме беше, че ще му поиска пари, но успях да го избутам през вратата без много приказки.
Лий стовари няколко черни куфара и се огледа.
— Само ние ли ще бъдем? Нямате ли гримьор?
— Ъъ, не, приятелката ми ме гримира, но не разбирам…
— Не? Всички използват услугите на професионални гримьори и фризьори. Снимките на писателите са супер важни. От тях зависят продажбите на книгата.
— Но, не… Искам да кажа, не зависи ли от това дали книгата е хубава?
Щеше да се задави от смях.
— Май сте пълна аматьорка. Помислете — само хубавите авторки ги дават по телевизията. Ако приличат на плашило, не ги викат. Понякога дори издателите ги държат настрана от очите на хората, лъжат медиите, че обичали усамотението.
Не можеше да бъде. Или можеше?
— Казвам ви — продължаваше да настоява той. — Вие, Лили, не сте грозна, но трябва малко да ви се помогне. Затова попитах за фризьора. Но ще се опитам да направя нещо със сешоара.
— Ами благодаря ви.
Огледа хола ми, който старателно бях подредила, цъкна с език и мрачно се засмя:
— Май не е точно мечтата на фотографа? Няма върху какво да работя.
— Ами…
— Да — няма да одобрят бюджет да ви вземем студио. Ето какво, ще направим няколко снимки за всеки случай тук, после ще излезем навън и ще опитаме нещо по-различно. Близко сме до Хампстед Хийт, нали?
— Да.
Голяма грешка. Както казва знаменитата Джулия Робъртс, голяма, огромна грешка.
Отне му почти час да разположи оборудването — чадъри, прожектори и триножници — докато аз стърчах на крайчеца на канапето и се опитвах със силата на мисълта да спра грима си да се изпарява. Накрая бяхме готови да започваме.
— Погледни прелъстително — изкомандва ме той.
— Ъъ…
— Мисли за секс.
Секс? Правилно ли чух?
— Хайде, малко повече секс.
Усмихнах се закачливо, но младостта му така ме плашеше, абсолютната му сериозност и най-вече безстрастната му оценка на външността ми.
— Вдигни брадичката — зад фотоапарата, той продължаваше да нарежда. Дрънкаше като махленска клюкарка. — Отпусни се! Изглеждаш сякаш те водят на разстрел.
Сменяше обективите и проверяваше светломера, та „няколкото снимки за всеки случай“ отнеха толкова, колкото и разполагането на апаратурата, след което трябваше да изтърпя петнадесетминутна разходка за здраве под тежестта на триножника, опитвайки се да поведа разговор. Предишната нощ бях спала много малко и определено не мечтаех за празни приказки.
— Снимали ли сте много писатели?
— О, да сума ти. Кристофър Блойнд, Миранда Инглънд. Тя е сега знаменитост. Мечтата на фотографа. Няма как да излезе лоша снимка. Закараха ме със самолет до Монте Карло да я снимам. С първа класа до Ница, после с хеликоптер.
Естествено трябваше да го каже, докато мъчително се влачехме по покрития с графити железопътен мост, и отново пусна онзи смях.
— От едната крайност на другата, а, Лили?
Като стигнахме на Хампстед Хийт, той се огледа, присвивайки очи, след това се оживи.
— Добре. Хайде да те качим на едно дърво.
Изчаках пак да се изхили. Нали се шегуваше?
Изглежда, не.
Направи „столче“ с ръцете си, да ми помогне да се кача, после трябваше да стъпя на един клон на два метра от земята и да обвия ствола с ръка. И да се усмихна.
— Сега погледни надолу към мен, поразроши си косата, наплюнчи ги тия устни.
Ако имах двойна брадичка, седнала на собственото си канапе, докато ме снимаше на нивото на очите, на какво ли, за Бога, приличах, снимана изотдолу? На пуйка? На жаба? На Джаба?
— Мисли за секс, гледай секси. ГЛЕДАЙ СЕКСИ.
— Викай по-силно — промърморих. — Май не те чуха в Казахстан.
— Гледай секси — изкудкудяка той, щракайки ожесточено. — Гледай секси, Лили.
Една групичка ученици спряха да се повеселят.
— Сега малко промяна, Лили, слизаш долу и ще се залюлееш на някой клон.
С мъка се спуснах и видях, че новите ми обувки са се ожулили от кората. Сълзите ми напираха, но не можех да им се дам, защото Лий вече правеше ново „столче“ с ръцете си, че да се увеся на клона като маймуна.
— Очите към мен и дай голяма усмивка — ломотеше като побъркан Лий, за да ме окуражи. — Хайде, засмей се от сърце. Точно така. ХААХААХААХААХАА! Люлееш се на клон и се забавляваш като никога в живота си, отметна глава, смей се, смей се ОТ СЪРЦЕ. ХААХААХААХААХАА!
Боляха ме ставите на ръцете, дланите ми се израниха и се плъзгаха, обувките ми бяха охлузени, но аз се смеех, смеех се, смеех се.
— ХААХААХААХААХАА! — подхвана той.
— ХААХААХААХААХАА! — опитах се аз.
— ХААХААХААХААХАА! — обадиха се и учениците.
Точно когато бях сигурна, че по-лошо не може да стане, започна леко да ръми. Веднага си помислих, че това е добре дошло, защото сигурно ще си тръгнем. Никаква надежда.
