Поклатих глава.
— И аз. Не се тревожи, ще попитам човека — Антон кимна към навъсения младеж, който се беше втренчил в компютъра и полагаше максимум усилия да не ни обърне внимание. След миг Антон си прочисти гърлото и каза:
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но търся една книга.
— Дошли сте точно където трябва — решително отговори младежът, посочвайки океана от книги.
— Да, но тази, която търся, се нарича „Церовете на Мими“.
Момчето отегчено натисна няколко клавиша.
— Не.
— Какво не?
— Не сме я доставяли.
— Защо не?
— Политика на магазина.
— Но тя е чудесна — заяви Антон. — Тя — посочи той към мен, — я е написала.
Кимнах малко по-енергично от необходимото, да, аз съм я написала.
Но без да се впечатли ни най-малко, хлапакът повтори:
— Не сме я доставяли.
След което погледна над рамото на Антон към човека на опашката зад нас. Намекът беше ясен: Разкарайте се.
Повъртяхме се около бюрото, отваряйки и затваряйки уста, като риби на сухо, прекалено стъписани, за да се отместим учтиво. Не така трябваше да стане. Не очаквах да ме носят на ръце и тълпите да ме аплодират, но не си бях помисляла, че книгата ми безпричинно ще бъде отхвърлена от книжарницата. В крайна сметка, ако не тук, къде другаде да я намеря? В химическото чистене?
— Извинете — подхвана Антон, когато другият клиент беше набързо отпратен.
Младежът не скри изненадата си, че още сме там.
— Може ли да говорим с управителя?
— С него говорите.
— Как можем да ви накараме да промените решението си да не доставяте „Церовете на Мими“?
— Не можете.
— Но книгата е великолепна — настоя Антон.
— Говорете с издателя си.
— Добре.
За мен беше въпрос на гордост да изчакам да излезем от книжарницата, преди да се разридая.
— Копеле — каза Антон, лицето му беше червено от унижение. — Надуто дребно копеле.
Той изрита една кофа за смет и си удари крака. Отново се разплаках.
— Копеле — повторих и аз.
— Копеле — избърбори Ема от количката си.
Антон и аз се обърнахме един към друг слисани. Първата й истинска дума.
— Точно така — пропях аз, навеждайки се подканващо. — Той е копеле.
— Гадно копеле — каза Антон, отново ядосан. — Ще се обадим на издателите, в мига, в който се приберем.
— Копеле — избъбри отново Ема.
— Точно така, сладурче.
Минаха около двадесет минути, докато стигнем до вкъщи, но все още треперех, докато набирах пряката линия на Таня.
— Може ли да говоря с Таня?
— Кой я търси?
— Лили Райт.
— За какво се отнася?
Бях изненадана.
— За книгата ми.
— Която се нарича?
— „Церовете на Мими“.
— Как беше името ви? Лийла Раян?
— Лили Райт.
— Либи Уайт. Изчакайте за момент.
Две минути по-късно Таня беше на телефона.
— Извини помощничката ми. Само замества. Няма опит. Как си, скъпа?
Запъвайки се, да не излезе, че я критикувам, разказах какво се е случило в книжарницата.
Таня се опита да бъде мила и да ме утеши.
— Съжалявам Лили, наистина съжалявам. Влюбена съм в „Церовете на Мими“. Но сто хиляди нови книги излизат всяка година. Не всички могат да станат бестселъри.
— Не съм очаквала да стане бестселър.
Е, явно се бях надявала…
— Нека да ти обясня, книгата ти излезе в пет хиляди екземпляра. Някой като Джон Гришам може да го издадат и в половин милион бройки. Повярвай ми, Лили, чудесната ти книга е навън, но навярно не е във всяка книжарница
Предадох думите й на Антон.
— Това не е достатъчно. Ами рекламата? Ами интервютата? Ами автографи?
— Няма да има — отговорих му заеквайки. — Забрави, Антон, няма да стане. Да не мислим повече за това.
Но не бях взела предвид енергията на Антон.
Около седмица след случилото се той се върна от работа, целият сияещ.
— Уредих ти реклама.
— Какво?
— Помниш ли Миранда Инглънд? Една от най-важните авторки на „Долкин Емери“? Е, новата й книга ще излезе скоро и другата седмица в четвъртък в седем вечерта ще дава автографи в Уест Енд и аз убедих Таня да го организира заедно с теб. Миранда е известна, хората ще отидат заради нея и покрай нейната книга ще видят и твоята. Привличаме им вниманието.
— О, Боже! — не можех да сваля поглед от него. — Ти си изумителен. — Как ли постъпваха другите писатели? Тези, които нямаха Антон. — Заради това, млади човече, довечера ще получите любов по ваш вкус.
Само колко се смяхме.
Глава 40
Вечерта на раздаването на автографи Антон и аз пристигнахме неподобаващо рано. На витрината имаше снимка на Миранда, голяма колкото тази на ръководителя Мао на площад Тянанмън, наоколо бяха подредени книгите й. Имаше и мой плакат — по-малък. Доста по-малък. По-скоро като паспортна снимка.
В книжарницата имаше още няколко големи плаката на Миранда и въпреки че до началото оставаха още двадесет минути, вече се беше образувала опашка. Предимно жени, които не ги свърташе на едно място от вълнение.
В седем без една сребрист мерцедес спря и Миранда изплува с леко отегчен вид. Току-що се беше появила по вечерните новини на Би Би Си и я придружаваха съпругът й Джереми, Отали — момичето за връзки с обществеността, и Таня — редактор и на двете ни. Таня ме целуна и окуражително ми стисна ръката. През отворената врата Миранда забеляза нарастващата навалица. Навярно имаше поне седемдесет души — някои групи бяха така многобройни, че сигурно бяха дошли с организиран автобус.
