— Да, но може да не…
Спрях. Сякаш на забавен кинокадър, тя вдигна „Церовете на Мими“ и откъсна голямо парче от задната корица. Обърнах се към Антон, който беше поразен не по-малко от мен. После бабето ми подаде химикалка.
— И пощенския код, ако не възразявате.
Антон пристъпи напред.
— Може би ще пожелаете да купите книгата на Лили?
Бабката скокна като ужилена от нахалството му.
— Карам на едната пенсия, млади човече. Сега ми дайте адреса и ме оставете да намеря книгите за гоблени.
Антон я изпроводи с мрачен поглед.
— Откачена дърта крава. Виж, скрий скъсаната отдолу на купа, иначе може да ни накарат да я платим. И хайде вече да си вървим.
— Не — щях да остана вечно, дори ако помещението се изпълнеше с рояк отровни пчели и някак си се окажех покрита с мед. Антон беше направил това заради мен и нямаше да се покажа неблагодарна.
— Скъпа, няма нужда да стоиш заради мен — каза той. — Ще предупредя Отали, че си тръгваме.
Дори и оптимизмът на Антон се беше изпарил. Явно работата беше лоша.
Отали се приближи.
— Подпиши екземплярите на „Церовете на Мими“ и можете да тръгвате. След като са подписани, книжарницата не може да ни ги върне.
Посегнах към скромната купчинка. Но Ърнест, който душеше наоколо и ближеше обувките на Миранда, ме видя. Скокна на крака и се втурна към нас.
— Достатъчно! Не подписвайте повече! Няма да можем да ги върнем.
Оставихме ги да пият шампанско, Миранда подписваше купища книги, които се извисяваха в небесата като вавилонски кули.
Глава 41
Към края на януари всичко свърши; пълен крах. По принцип нищо не се случи и след най-напрегнатия месец в живота ми осъзнах, че е нямало и какво. Бях публикуван автор и като изключим малката, невзрачна статия в „Айриш Таймс“, това не означаваше нищо. Животът ми си оставаше същият и трябваше да свиквам.
Опитвах се да се ободря, мислейки си: Изгубих всичките си крайници при злополука с месомелачка, сестра ми и приятелят й са били отвлечени от терористи в Чехия (нищо, че са в Аржентина), а главата на детето ми е ненормално, смущаващо голяма.
Прилагам тази техника, когато съм ужасно нещастна: моментално си представям, че някаква кошмарна катастрофа се е случила, така че да мога да кажа: „Преди да се случи това страшно нещо, бях невъобразимо щастлива, но не го осъзнавах. Бих дала всичко, за да върна времето назад.“ Идеята е, че това, което ми се е струвало просто скучно, сега се сдобива с блясъка на Утопия. После си напомням, че катастрофата не се е случила наистина, че не съм и припарвала близо до месомелачка и животът ми е една Утопия без нещастия. Така че съм благодарна на това, което имам.
Бях притисната от разочарованието и когато баща ми позвъни няколко дни по-късно, не ми беше лесно да се оживя. Не че имаше значение, той притежаваше оживление за десетима.
— Лили, скъпа — извика той. — Имам чудесни новини за теб. Една приятелка на Дебс, Шърли — познаваш я, дълга и кльощава особа — прочела „Церовете на Мими“ и мисли, че е гениална. Ела към къщи, ще си поговорим за това — гласът му стана по-плътен, за да подчертае думите му. — Дори не знаела, че си ми дъщеря, не й минавало и през ума. Ще я четат в литературния клуб и като разбрала, че съм ти баща, направо полудя, разбираш ли? Иска книги с автографи.
— Ами чудесно, татко. Благодаря ти — въпреки че беше незначителна; случката ме поразвесели.
Нямаше нужда да питам защо ми я съобщава той, а не Дебс: тя би умряла, но не би си позволила да е мила с мен — неслучайно я наричаме „ужасната Дебс“.
— При мен са шест книги за автографи, кога мога да ти ги донеса?
— По всяко време, когато искаш, татко. Никъде не ходя.
Тонът ми го обезпокои.
— Горе главата, момиче — весело каза той. — Това е само началото.
Веднъж четох статия в един вестник, която описваше Боб Хоскинс като „тестис с крака“ и това ми напомня да ви кажа: и татко е нещо такова. Нисък е, с гръден кош като бъчва, обича да се перчи, типичен мъж от работническата класа.
Майка ми, истинска хубавица, се беше омъжила за човек под нейното положение. Това бяха точните й думи (навярно шеговити). Хванала се с баща ми, защото й казал:
— Дръж се за мен, кукло. Има да се местим.
Това пък били неговите думи и той удържал обещанието си. Преместили се от непретенциозния Хаунслоу Уест в отдалечения, но по-бляскав Гилдфорд, а после в апартамент с две спални над гостилница за кебап в Кентиш.
(Всичко това ме накара да намразя местенето. Дори покривът да пада върху главата ми, предпочитам да залепя найлонови чували, но няма да се преместя.)
Да имаш баща предприемач звучи чудесно. Те печелят доста пари закратко време и настаняват съпругите си и двете си дъщери в къща с пет спални в Съри. Но това, което чуваш по-рядко, е, че тези авантюристи не подбират средства, че не спират дори пред дома на семейството в очакване да направят следващия си удар и да увеличат и без това огромното си състояние.
Финансовите страници на вестниците се отнасят с голямо уважение към мъжете (винаги се оказват мъже), които печелят милион, губят милион и отново печелят. Ами ако този мъж е твоят баща?
Отначало ходех на училище с „Бентли“, после с бял пикап, а накрая въобще престанах да ходя в онова училище. Отначало ходех да яздя пони, после понитата изчезнаха, а когато отново се появиха, не ги исках. Не можех да съм сигурна, че отново няма да ми ги отнемат без предупреждение.
Въпреки това обожавах баща си. Винаги беше оптимист и нищо не можеше да сломи духа му задълго.
В деня, когато трябваше да напуснем къщата си в Гилфорд, той плака като дете, закрил мокрото си лице с кебапчестите си пръсти.
— Красивата ми петстайна къща с три бани.
Малката ми сестра Джеси и аз трябваше да го утешаваме.
— Не е толкова хубава — казах.
— И съседите ни мразеха — присъедини се към мен Джеси.
— Да — подсмръкна татко. — Надути борсови агенти.
Пет минути по-късно, когато се качваше в пикапа, той беше убедил себе си, че е по-добре без тая къща.
Мисля, че постоянната финансова несигурност накара майка ми след време да се разведе с него, но знам, че първоначално много са се обичали. Обръщаха се един към друг с нежни, галени имена. Тя го наричаше „самородния ми диамант“, а той нея — „издокараната ми птичка“.
Никога не можах да се примиря с развода на нашите. Някак си не мога да го приема и тая надеждата, че някога ще се съберат отново. Майка ми на два пъти накара баща ми да си тръгне, после го прие обратно, докато накрая окончателно се разделиха. Въпреки че се разведоха преди осемнадесет години, все ми се струва, че е временно.
Но когато татко срещна Виви, шансовете родителите ми да се сьберат отново се сведоха до нула.
Вив въобще не приличаше на майка ми. Мама не беше арестократка, но беше дъщеря на лекар и сравнена с Вив, изглеждаше като благородничка.
Не зная как баща ми се беше запознал с Вив, но се срещаше тайно с нея няколко месеца преди да реши да се оженят. Тогава ни повика с Джеси и ни съобщи новината.
