— Ох! Имах чувството, че ще ме екзекутират или нещо от сорта. Ако е само това… — Искам да кажа, че баща ти е много приятен, но… — след нова ужасна пауза Антон вдигна слушалката и заговори: — Дебс, много щеше да ми е приятно да ви видим, но си счупих крака. Страхотна неприятност. Изваждах дрехите от пералнята, и хоп! Изведнъж се подхлъзнах. Да, бедрото. За нищо не ме бива. Какво? Искаш да докуцукам на здравия си крак? Много ми се иска, Дебс, но не чу ли? Ядрена ракета току-що избухнала в Госпел Оук. Не, Дебс, няма как толкова бързо да се разсее радиацията.
Тропна слушалката обратно и мрачно се облегна назад.
— Няма как — заключи той. — Ще изгубим цял ден, докато стигнем дотам.
Въпреки че навярно можеше да си го позволи, баща ми не се върна да живее в Съри. След като веднъж го накараха да напусне, му се струваше, че нещо му пречи да се завърне.
Вместо това живееше в Мъсуел Хил, в чудесна къща в стил крал Едуард, напоена с огромен брой изкуствени миризми. Дебс редовно тупаше килимите и пускаше прахосмукачката, беше голям почитател на освежителите за въздух и бършеше всичко с антисептични кърпички.
Мъсуел Хил не беше така ужасно далеч от Госпел Оук по права линия. Но пътуването дотам с влак беше съвсем различна история.
Антон беше под душа, а аз сменях памперса на Ема, когато телефонът иззвъня. Оставих секретаря да се включи. Но след няколко секунди ме обзе любопитство, така че отидох в хола и пуснах съобщението.
Беше Отали. Интервюто на Марта Хоуп Джоунс беше излязло; не беше очаквала това да стане в неделя. Не каза, че „статията е прекрасна“, което беше лош знак.
— Антон — провикнах се аз, — трябва да изляза да купя вестник.
Той се появи изпод душа.
— Какво има?
— Излязла е статията на Марта Хоуп Джоунс.
— Аз ще отида — Антон нахлузи дрехите върху върху все още мокрото си тяло и се запъти към вратата.
Докато го нямаше, продължих автоматично да обличам Ема, шепнейки: „Моля те, нека бъде положителна, моля те, нека бъде положителна.“
Скоро Антон се върна с вестник, навит на руло под мишницата.
— Е? — попитах тревожно.
— Не съм погледнал.
Разстлахме вестника на пода и заразгръщахме страниците с треперещи пръсти.
Открихме я. Заемаше цели две страници, озаглавена „Добро и зло“ (Игра на думи. Името на героинята Wright звучи като думите добро, право и право и пиша. — Б. пр.), сякаш да разнообрази „Лили изписа пътя си към успеха“ и „Право напред, Райт!“ Какви ли още жестоки каламбури ще им хрумнат?
Поне снимката беше добра; веднъж и аз да изглеждам интелигентна, а не като пълен кретен. Но под снимката на Марта, с пагони, щръкнали до ушите, имаше ужасна снимка на насиненено рамо. Под нея пишеше: „Подобни бяха и синините на Лили.“ О, Боже.
Започнах бързо да чета.
Лили Райт се издигна високо в класациите с романа си „Церовете на Мими“. Но не правете грешката да мислите, че това е резултат от упорит труд. „Завърших я само за осем седмици“, злорадстваше Лили. „Повечето книги ги пишат по пет години и дори тогава не виждат бял свят.“
Сякаш някой ме поля със студена вода.
— Не съм злорадствала — промълвих аз. — И какво иска да каже с роман в кавички. То си е роман.
Книгата на Лили беше окачествена като „копринено нежна“, но не може да се каже същото за авторката й. Показвайки арогантно пренебрежение към мнението на околните, Лили заявява: „Не ме е грижа какво казват критиците.“
Погледът ми се върна към снимката ми. Вече не изглеждах интелигентна, имах вид на пресметлива. Тя продължаваше да ме цитира:
„Добре дошли в скромното ми обиталище.“ Е, все някой трябваше да го каже.
Имаше забележка за прането, съхнещо в кухнята…
Райт пет пари не дава за красотата и хигиената на дома си.
Блокчето от „Лего“…
Ако ви поканят да седнете, безразсьдство е да очаквате, че домакинята е прибрала всички остри предмети от канапето.
Това, че не съм омъжена…
Лили има малка дъщеричка, но не си дава труд да я узакони. И коя майка праща детето си да играе навън при температура под нулата?
Беше УЖАСНО.
— Оприличила ме е на Кортни Лав — казах, отвратена до крайна степен.
Цитираше най-лошите части от статиите в „Обзървър“ и „Индипендънт“, в случай, че някой е пропуснал да ги прочете. Разказваше историята за нападението над мен, като наблягаше на факта, че като резултат все още не работя.
Травмата, причинена от нападението, още не е отминала. Въпреки че Райт има достатъчно пари в банката, предпочита да продължи да живее в мизерен едностаен апартамент, напомнящ на бордей. Това ли мисли, че заслужава? Ако е така, навярно е права.
— В коя банка имам пари? — попитах аз. — Като изключим аванса ми, не съм видяла и петак. И каква съм била? Арогантна? По-скоро ме обсаждат самодоволници. И това не е едностаен апартамент, а апартамент с една спалня.
За първи път оптимизмът на Антон се беше изчерпал. Нищо хубаво не можеше да се каже. Нито дума.
— Трябва ли да я съдим? — попитах.
— Не знам — замислено ми отговори той — твоята дума срещу нейната и голяма част от това, което казва, е нейно мнение, а не можеш да съдиш хората за това. Но да поговорим с Джоджо по този въпрос.
— Добре — облъхна ме свеж полъх. Беше милион пъти по-лошо от материала в „Обзървър“. Онзи само заливаше с помия книгата ми, а този хвърляше кал по самата мен.
— Само отчаяни хора могат да бъдат тъй жестоки — сама се опитвах да се убедя. — Навярно е много нещастна.
— И аз щях да бъда, ако приличах на нея. Ами четките за обувки, дето ги е лепнала на рамената си? Не ти ли се повръща от тях?
Поклатих глава.
— Боже, изглеждаш много зле.
Прочетохме го още веднъж и открихме маса неточности, които бяхме пропуснали от ужас.
— Антон, излиза, че си истински дръвник.
— Дръвник ли?
