светлината беше съвсем различна. Подобният на ветрило прозорец с цветни стъкла над входната врата хвърляше шарени петна върху дървения под и всичко тънеше в злато и покой.
— Повечето мебели ги няма — каза Грег. — Роднините на стареца ги взеха. Да започнем оттук, какво ще кажете?
Стъпките ни отекваха по дървените ходове, когато го последвахме в стая, простираща се по цялата дължина на къщата. В предната част имаше красив, напомнящ бойница прозорец, а в задната — стъклени врати, водещи към градината, която бе обрасла с ружи и всякакви цветя. Вдясно се извисяваше камина в стил Уилям Морис (Уилям Морис — английски дизайнер, занаятчия и писател. — Б. пр.), облицована с керамични плочи.
— Оригинална е — каза Грег, почуквайки по нея с кокалчетата на ръцете си.
Долавяше се лек аромат на тютюн за лула и аз си представих деца, обути в обуща с катарами, които ядяха захаросани ябълки и и играеха с дървено конче-люлка.
От другата страна на коридора имаше малка, уютна, квадратна стая, също с подобно на бойница прозорче и камина.
— Това може да бъде кабинетът ти — каза Антон. — Лили е писателка — поясни той на Грег.
— О — възкликна любезно последният. — Чувал ли съм името ви?
— Казвам се Лили Райт — отговорих стеснително.
— О — повтори той. Името ми нищо не му говореше. — Ами много хубаво.
Дъските под прозореца изскърцаха и внезапно си спомних за една американка, която искала да пресъздаде копие на викторианска къща и платила за автентично скърцащи дъски. Те си стояха тук, където им беше мястото.
— Мога да поставя бюрото си там — казах аз, докосвайки стената. Парче гипс се посипа по пода.
— Ясно е, че къщата има нужда от някои поправки — каза Грег. — Сигурно ще бъде интересно да се реставрира.
— Да — съгласието ми беше откровено.
Кухнята се оказа мрачна и тайнствена.
— Можем да съборим стената към съседното помещение — промърморих, без да зная как ще стане, но идеята ми се струваше приятна.
Вече можех да я видя. Разширената ми кухня щеше да бъде четири пъти по-голяма от сегашната и щяхме да я застелем с плочи от теракота в топли тонове. Тежка керамична купа щеше да стои върху печката и ако дойдат неочаквано гости, ще изляза боса, ще ги поканя сърдечно, ще ги нагостя с вечеря и ще им предложа от домашното ми черничево вино. Ще бъда като Найджела Лоусън.
Когато хората са в беда, щяха да прекрачват чудесния ми праг с плочите, защото щяха да знаят, че ще ги приютя. Щях да ги завивам с топли одеала, да ги настанявам на диванчето под малкия прозорец, за да слушат как вятърът си играе в клоните, да ги черпя с чай от лайка в чашки, които по очарователен начин не съответстват на чинийките, докато бедата отмине.
Грег ни поведе към стълбите и докато се навеждах да взема Ема на ръце, забелязах малки дупчици в дъските на пода. Дървояди. Колко омайно. Колко… колко… автентично. Би било невъзможно да си нещастен в тази къща.
Всяка от трите спални бе по-възхитителна от предишната. Представях си железни кревати, бродирани юргани, люлеещи се столове и прозрачни завеси, диплещи се на лекия вятър, и бях като омагьосана.
Хвърлих бърз поглед в старовремската баня и пак споменах събаряне на стени.
После Грег ни поведе надолу към най-хубавото място в къщата: прелестната, преливаща от растителност градина. Дървета, растящи покрай стената и оплетените едни в друге храсти протягаха клони и донякъде скриваха къщите и високите сгради в света отвън.
— Има касис, къпини — сочеше Грег. — Ябълково дърво. През лятото ще имате плодове.
Трябваше здраво да се вкопча в Антон.
Близо до задната ограда имаше ниска, старомодна оранжерия за отглеждане на домати. До нея се намираше обърната на запад градинска скамейка, направена от бели дървени летви, с крака от ковано желязо.
— Не можете допуснете, че сте в Лондон.
— Хм — съгласих се аз, щастлива, че мога да не обръщам внимание на шума на колите по далечната улица.
Виждах се как седя в тази градина и пиша в красива тетрадка, с кошничка прясно набрани къпини до себе си. На слънцето косата ми изглеждаше златиста и на вълни, сякаш току-що съм била на фризьор, облечена бях в нещо леко и светло от „Гоуст“ или може би „Марли“.
Най-ясно виждах как Ема играе с други деца — навярно нейни братчета и сестричета? Незнайно защо всички имаха къдрици и щастливи, хвърляха камъни по оранжерията.
Щях да правя хербарии. Френските ми прозорци щяха да имат леки, светли завеси, които щяха да потрепват от вятъра, а аз ще вървя боса от градината към къщата с градинарски ножици и кошница в ръце.
Долавях аромат на полузабравен сън. Беше ми така познато, сякаш бях идвала и преди, въпреки че знаех, че не съм. Откакто се помня, съм била на мнение, че лошото на парите е едно: обещават ти света, понякога дори закратко ти го дават — преди да ти го отнемат отново.
Изведнъж разбрах каква глупачка съм била. Трябваше да помисля за собствен дом при първа възможност. Трябваше да се пазаря за по-добро заплащане.
Така отчаяно желаех къщата, бях ненаситна от алчност. Готова бях да продам баба си, стига да беше жива и някой да ние да искаше да я купи.
Никога не съм желала нещо по-силно. Бих умряла за тази къща. Но нямаше нужда от подобни драми, защото тя вече беше моя. Само трябваше отнякъде да намеря половин милион лири.
Почти не си спомням как стигнахме до вкъщи, но щом веднъж се озовах в тесния си сбутан апартамент, се нахвърлих върху Антон. Чувствах се сякаш на косъм съм избегнала смъртта и съм видяла отблизо недостъпната за сетивата красота на божественото, след което отново съм се върнала в тялото си, защото е станала грешка и още не ми е дошло времето. Чувствах се съсипана.
— Защо ми я показа? Никога няма да можем да си я позволим.
— Послушай ме за минута — Антон драскаше някакви сметки върху една хартиена торба. — Продала си почти двеста хиляди екземпляра, така че ще получиш около сто хиляди лири от процента.
— Казвам ти, че няма да ми платят първия транш от процента преди септември, а това е почти след шест месеца. Къщата ще се продаде дотогава.
Той поклати глава.
— Можем да вземем заем срещу бъдещи доходи.
— Можем ли? Но Антон, къщата струва половин милион, а и ще ни трябват пари за ремонт.
— Мисли за бъдещето — настоя той с блеснали очи. — В един момент „Ай-Кон“ ще се обърне в печеливша фирма.
Замълчах си, за да не изглежда, че не го подкрепям. Но досега единственото нещо, което е обърнал „Ай-Кон“, беше стомахът ми, когато видях в баланса им какви суми са похарчили за обеди в Сохо да се подмазват на кого ли не и колко малко работа са получили.
— Но много по-важно е — продължи Антон, — че имаш договор за две книги.
— Но аз съм написала само две глави от втората.
Пък и доскоро никой от „Долкин Емери“ не го беше грижа. Чак когато „Церовете на Мими“ ги изненада с продажбите си, подписахме договор за две книги.
— Ами „Кристално чиста“? — явно Антон дълго беше обмислял. — Завършена е и е чудесна. Предложи им я.
Странно, но точно на следния ден се обади Таня. Искаше да види новата ми книга.
— Ще я направим с твърда корица, за да хванем коледния пазар.
Предстоеше ми трудно признание.
— Таня, няма нова книга.
— Моля?
— Имам дете и постоянно съм уморена. Не успях да се справя. Написала съм само две глави.
