— Разбирам… — мълчание. — Мислехме си… че като имаш договор за две книги… е естествено да започнеш втората веднага щом си завършила първата. Но, права си, бебето, умората, пък и наистина беше прекалено заета.
Но явно не беше много доволна. Притеснена, се обадих на Антон.
— Дай й „Кристално чиста“ — повтори отново той.
— Но тя не е достатъчно добра. Не можах да си намеря агент за нея.
— Достатъчно е добра. Тия агенти не ги бива за нищо. Книгата е чудесна.
— Мислиш ли?
— Мисля.
След това се обадих на Таня и колебливо заговорих:
— Не зная дали ще ти хареса, изпращала съм я на много агенти…
Таня ме прекъсна:
— Да не би да ми казваш, че имаш друга книга?
— Да.
— Алилуя! Тя има друга книга — извика редакторката. Зад нея някой също надаваше радостни възгласи. — Ще изпратя куриер.
Късно същата нощ Таня отново позвъни:
— Много, много, много ми харесва.
— Прочете ли я? Много си бърза.
— Не можах да я оставя. Съвсем различна е от „Церовете на Мими“, много необикновена, но пак притежава магията на Лили Райт. Ще бъде коледният ни бестселър.
Скоро след това Джоджо говори с мен да подпиша нов договор за третата и четвъртата ми книга:
— Очевидно за много по-висок аванс от предишния.
— Видя ли — сияещ каза Антон.
Според Джоджо трябваше да подпишем договора сега, когато продажбите са в апогея си, или да изчакаме късната есен, когато новото ми издание с твърда корица щурмува класациите за най-продавани книги, защото ще имам още по-силна позиция да се пазаря.
— Ами ако изданието с твърди корици не влезе в класациите?
— Възможно е, но ти решаваш.
— А ти как мислиш?
— Според мен сега си в изключително силна позиция, но тя ще бъде още по-силна през ноември. Лили, трябва да ти е ясно едно: винаги има риск, в тази игра нищо не е сигурно. Съжалявам, скъпа. Знам, че не ти се иска, но само ти можеш да вземеш решение.
Антон ми обясни отказа на Джоджо да поеме отговорност.
— Не иска да те плаши, но предпочита да се подсигури. До края на деня трябва да решиш нещо, защото именно ти пишеш книгите. Знаеш, че ще те подкрепя, каквото и да решиш, но ти трябва да направиш окончателния избор.
Трябваше да гадая кое е най-доброто. Взимането на решение ме ужасяваше, защото можеше да се окаже погрешно, а и се осланях на мненията на другите повече, отколкото на моето собствено.
— Антон, ти какво ще кажеш?
— Не знам защо, но мисля, че трябва да изчакаме.
— Наистина ли? Защо не искаш веднага да вземем парите?
Той се засмя.
— Познаваш ме прекалено добре. Опитвам се да променя живота ни завинаги. Опитвам се да мисля в далечен план, нали разбираш. И в този смисъл навярно ще получиш повече пари, ако почакаш.
Чух се да казвам:
— Добре, тогава ще чакаме.
Беше ми по-лесно да реша да изчакам до ноември, отколкото да подпиша договора сега. Определено предизвикваше по-малко непосредствени последствия. Но не преставах да се измъчвам.
— Горката Лили — Антон придърпа брадичката ми към гърдите си и ме погали по косата.
— Внимавай — промълвих аз. — Не я търкай много, и без това е прекалено тънка.
— Извинявай. Откъде да знам, но чакай да ти кажа нещо, което ще те накара да се усмихнеш. Нали ти казах, че къщата ни струва четиристотин седемдесет и пет хиляди. Смъкнали са продажната цена! С петдесет хиляди!
— Защо?
— Обявена е за продан от почти четири месеца, започнали са да се отчайват.
— Защо не се е продала досега?
— Цената й е била твърде висока. Сега вече не е така, затова трябва да действаме, защото и други ще го сторят.
Но не можехме да се обвържем с такъв голям заем.
— Има толкова много неизвестни — повтарях. — Ами ако „Кристално чиста“ се издъни? Ами ако не мога да напиша друга книга и трябва да върна аванса?
— „Кристално чиста“ ще има успех и ще си вземем бавачка и ще можеш да се посветиш на писането. Тя дори ще има собствена спалня в новата къща.
Още се колебаех.
— Какво друго мислиш да направим, когато получиш процента си? — попита той. — Да си купим апартамент с една спалня на гъза на географията и да живеем един връз друг година и нещо, както сега, и всички да спим в една стая? После, когато парите дойдат, да го продадем и да купим нещо друго — данъкът ще излезе прекалено висок. Три процента от продажната цена, само за къщата е около петнадесет хиляди, които никога няма да си върнем.
— Май си обмислил всичко.
— В момента не мога да мисля за нищо друго — той се наведе към мен с убедителен поглед. — Според мен тази къща е тъкмо за нас. Там има чудесна стая, в която да пишеш, имаме място за бавачка и никога няма да се наложи да се местим отново. Добре, съгласен съм с теб, че още нямаме парите, но те идват. Ако ги чакаме да дойдат в банковата ни сметка, къщата отдавна ще бъде продадена — той поспря, за да си вземе дъх. — Лили, ти и аз нямаме друг избор.
Съгласих се. Нямаше как.
— Нека веднъж да постъпим правилно. Нека погледнем общата картина, Лили, прояви въображение. Освен това, нека те попитам нещо: обичаш ли тази къща?
Кимнах. Още щом влязох в нея, се влюбих до полуда и почувствах, че е точно за мен.
— И аз я обичам. Това е идеалната къща — на чудесна цена. Цените на къщите може да паднат тази година, но скоро ще се вдигнат отново. Може никога да не ни се отвори подобна възможност. Ще помогне ли, ако й хвърлим още един поглед?
Подскочих от радост. Копнеех да я видя отново.
Както при първото ми идване, отново ме обзе спокойното чувство, че съм си у дома. Беше по-силно отпреди. Антон беше прав, като каза, че сякаш не принадлежи на Лондон; беше къща, която можеш да намериш на поляна сред гората в стара вълшебна приказка. Озовала се между нейните стени, се чувствах в безопасност, обладана от очарование й.
Странно как все така се случва, но в деня, когато отидохме да видим къщата, бяхме уведомени от г-н Манатий, нашия хазяин, че заради „неочаквани разходи“ увеличава наема ни. Когато видях новата сума, едва не умрях — беше повече от два пъти по-голяма.
— Това е възмутително! Ще говоря с Ирина за това, и, о Боже… — прокарах ръка през очите си — с Лудия Пади. Ако му дадем дружен отпор, имаме по-голям шанс да успеем.
Но нито на Ирина, нито на Лудия Пади бяха увеличили наема.
— Вероятно Манатий е прочел за теб — каза Антон. — Опортюнистки негодник. Това е изнудване.
— Антон, не можем да си позволим новия наем, не може и дума да става.
Очите ни се срещнаха, блеснали от решителност.
