одобрява другите страни. Като изключим Прованс и Алгарв, тя не разбира защо целият свят не може просто да бъде английски.
След това Антон поздрави Джошуа и Хети, осемгодишния син и десетгодишната дъщеря на Дебс от първия й брак.
— А — възкликна сърдечно той — „Царевичните деца“.
Дебс мисли, че той ги нарича така, защото и двамата са руси. Но „Царевичните деца“ е роман на Стивън Кинг и не става въпрос за цвета на косата им, в тях има нещо нереално: прекалено са чисти и спретнати.
— Здравей, Джошуа, здравей, Хети — приведох се да ги поздравя, то те отбягваха да ме погледнат в очите. За разлика от други груби деца, не ме блъснаха и не побягнаха. Послушно стояха пред мен, гледайки съсредоточено нещо невидимо над рамото ми. Антон казва, че като пораснат, ще станат убийци и ще насекат Дебс с брадва, докато спи.
После, като мъничък вихър, в стаята се появи Попи. Беше странно мъничко копие на татко, но с рошава, къдрава перука.
— Лили — изписка тя, — Антон. И Ема! — Целуна ни всичките, после сграбчи Ема за ръката и избяга от стаята с нея. Попи е голяма чаровница и сме лудо влюбени в нея, преди всичко Ема.
Когато най-накрая седнахме на масата, обядът се оказа жалка работа. Първо Дебс се извини за състоянието на печеното телешко.
— За жалост, трябваше да го ядем преди един час.
— Извинявай — промълвих аз.
Но това беше само прелюдия към основната програма — да злорадства над статията на Марта Хоуп Джоунс.
— Сигурно си почервеняла от срам, Лили. На твое място щях да потъна в земята. Да умра. Да ме е срам да си покажа лицето. Като си помисля колко хора го четат и те осъждат, сигурно си страшно разстроена.
— Да — сведох поглед към чинията си — ще ти бъда благодарна, ако не го обсъждаме.
— Разбира се. Сигурно ти се иска да не се е случвало. Да напишат такива отвратителни неща за теб и да ги отпечатат в национален всекидневник с тираж от няколко милиона… Ако бях на теб, щях да се самоубия.
— Бих ти спестил труда и ще го направя собственоръчно — отговори лъчезарно Антон, — ако веднага не млъкнеш.
Дебс почервеня.
— Да извиняваш. Опитах се да проявя съчувствие. След такава ужасна, унизителна, срамна…
— Стига — отсече татко. Прозвуча така остро, че Дебс за момент доби неуверен вид, след което той направи грешката да оближе ножа си за масло и тя се нахвърли да му прави забележки.
От години Дебс се правеше на „Моята прекрасна лейди“ по отношение на това, което тя наричаше „неприятните маниери“ на баща ми: да пие мляко направо от кутията, разливайки голяма част по брадичката си, която после обърсваше с ръкава си. Дори беше успяла да го накара да отслабне, като му приготвяше специални, нискокалорични яденета, направо ме болеше да гледам как буквално го беше смалила.
Беше невероятно тежък ден, но към четири и половина ни чакаше нова изненада: Дебс щеше да участва в състезание по тенис. Татко стоеше като вкаменен, докато тя изтича на горния етаж, за да се преоблече. Пет минути по-късно тя припкаше надолу по стълбите с вееща се бяла поличка и лента за коса.
— Брей — каза Антон с възхищение. — Приличаш повече на ученичка, отколкото на четиридесет и шест годишна екстратерестрианка.
Дебс самодоволно се изпъчи, сложила ракетата над рамото си, изхили се, после се намръщи:
— Четиридесет и шест годишна каква?
Щеше ми се да потъна в земята.
— Ирландска дума. Означава „богиня“.
— Наистина ли? — не беше много убедена. — Добре. Е, аз да тръгвам. Времето никого не чака.
— Дори и боговете! — сияещ допълни Антон.
— Е, да.
— Чао. Успех.
— И после да не отидете с момичетата да направите главите — продължи Антон. — Знаем те каква си палавница.
Тя пак се изкикоти, после в мрачно мълчание откъсна Джошуа от крака си, бутна го към ъгъла на коридора, изтича към лимоненожълтата си кола и отпраши.
— Не — решително заяви Антон, докато се качвахме на влака към къщи.
— Какво „не“?
— Просто не мога да си представя, че тя някога е правила секс. Има игленик вместо сърце. Как ли я кара малката Попи? Като гледам, Мистър Мускул е единственият мъж, който я интересува.
— Може да си ляга с Мистър Пропър.
— Стига, че си представям страшни гледки. Боже, наистина е противна.
— Знам. Но татко е луд по нея и трябва да я търпя. В много отношения му действа положително.
— Например?
— Укротява излишния му финансов авантюризъм.
— Искаш да кажеш, че е достатъчно хитра да остане господарка на Замъка на ужасите?
— Поне винаги ще имат покрив над главите.
— Е, да.
Глава 45
— Ще направиш ли нещо за мен? — попита Антон.
— Каквото поискаш — отговорих аз. Глупаво.
— Продава се една къща на Грантъм Роуд. Ще дойдете ли с Ема да я видим заедно?
След като помълчах, попитах:
— Колко й искат?
— Четиристотин и седемдесет хиляди.
— Защо искаш да гледаме къща, която никога няма да можем да си позволим, дори и след милион години?
— Гледам я всеки ден на път за метрото и подразни любопитството ми. Прилича на къщичка от приказките, много необичайна за Лондон.
— Защо я продават?
— Принадлежала е на един старец, който починал. Семейството му не я иска.
Изведнъж почувствах буца в стомаха си. Антон е проверил всичко това, без да ми каже.
— Не пречи да я видим — съгласих се.
Не смятах да се предавам. Но той искаше толкова малко от мен, как можех да му откажа?
— Ето я — посочи Антон, застанал пред самостоятелна, солидна къща, облицована с червени тухли, със заострен готически покрив. Приличаше на миниатюрен замък и не изглеждаше нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Съвсем подходяща.
Задник.
— Викторианска е — обясни Антон, като отвори портичката и протегна ръка. Ема и аз го последвахме по къса, тясна пътечка до покрита с плочи веранда, засенчена с насмолен покрив. Един младеж с костюм и ботуши веднага отвори тежката синя входна врата. Грег, агентът по недвижими имоти.
Прекрачих прага и се озовах в антрето, вратата се затвори зад мен и ме обзе спокойствие. Тук вътре
