— Ще трябва да се преместим.
Търсех навсякъде „знаци“ и с неохота си казах, че по-многозначителен от този няма да получа. Антон използва възможността.
— Искат четиристотин двадесет и пет хиляди. Казвам да им предложим четиристотин и да видим какво ще стане.
— Нямаме четиристотин хиляди, навярно нямаме и четиристотин.
— Нека направим оферта за къщата и да изчакаме. Не знаеш какво може да се случи, това не е обикновена верижна сделка, продавачите…
Продавачите! Той говореше на друг език, който не разбирах.
— …продавачите не са обвързани с верига, не им трябват парите, за да купят друга къща, просто чакат готовото наследство. Много по-вероятно е да приемат и по-ниска оферта, омръзнало им е да чакат да се продаде къщата на баща им, от която не могат да се отърват.
— Антон! Не можем да правим предложение за къщата, когато нямаме готови пари.
— Разбира се, че можем.
— Няма да повярваш — извика Антон. — Приеха офертата от четиристотин хиляди.
Почувствах, че лицето ми се обезцветява.
— Направил си оферта да купим къщата, а нямаме никакви пари! Идиот ли си, или що?
Той не спираше да се смее. Прегърна ме през врата, замаян от радост.
— Ще намерим пари.
— Откъде?
— От банката.
— Да нямаш намерение да обираш?
— Съгласен съм с теб, че не сме подходящи кандидати за ипотека. Трябва ни банка с въображение.
— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.
Той се развесели още повече.
— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.
— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!
— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.
— Не.
— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.
Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.
Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.
Сънувах сън, в който се намирах в огромен склад и пакетирах планини от мои неща сред море от триметрови кашони. Цял кашон с единични обувки, друг пълен със счупени телевизори, после се опитвах да напъхам камината в кашон с размер на кутия от бисквити, когато един безплътен глас каза:
— Всички камини трябва да се прибират на сигурно място.
После сънят се промени и Ема и аз седяхме на затревената ивица по средата на едно шосе, заедно с всичките кашони, и с тъпа болка чувствах, че няма място, което да наречем наш дом.
Но когато се събудих, не спрях да мисля за къщата и с любов да мечтая за нея. Във въображението си бях боядисвала, наредила и обзавела всички стаи и постоянно пренареждах мебелите, сякаш беше кукленска къща. Имах кремаво, струговано, старинно френско легло с гардероб с орнаменти, за да му подхожда, таблата на леглото беше от месинг, матракът скърцаше очарователно, краката му бяха извити, имаше тумбести нощни шкафчета, меки възглавници, сатенени пухеници, килимчета, постлани тук и там по лъскавия дървен под…
Когато си мислех, че ще живеем там, си представях живота в друга светлина. Исках да имам още деца, поне две, но това беше желание, което дълбоко бях потиснала, защото в условията, при които живеехме сега, просто не беше възможно. Но в новата къща можеше да се случи.
По-късно Антон дойде при мен и каза:
— Лили, светлина на живота ми, любов моя, свободна ли си утре следобед?
— Защо? — попитах подозрително. Думи като „любов на моя живот“ предхождаха молба да прибера сакото му от химическото чистене, за да го облече за работа.
— Ще ни приемат за разговор в една банка.
Сърцето ми спря.
— Ти не си…
— Естествено, че съм, ma petite (ma petite — малка моя (фр.) — Б. пр.), моя тиквичке.
Следобед оставихме Ема при Ирина и я помолихме да не си слага отново зелената маска за лице. После, издокарани с най-хубавите си дрехи, пристигнахме в банката, където ни посрещнаха трима почти еднакви мъже в траурни костюми. Притеснявах се, сякаш сме дошли в кабинета им под чужда самоличност, но Антон бе ослепителен. Дори и мен можеше да убеди. Заговори каква звезда съм станала, как това било началото на бляскава кариера, каква ще бъде ползата им, ако и те участват в нея, как ще останем верни в бъдеще, когато милионите потекат и вече имаме други къщи в Ню Йорк, Монте Карло и Летъркени. (Откъдето идва родът Калоран.) После, за да подкрепи големите си приказки, показа писма от Джоджо и счетоводителите на „Долкин Емери“, копия от документите за продажбите ми до момента, прогноза за продажбите на „Кристално чиста“, изготвена от директора по продажбите на „Долкин Емери“ и приблизителните очаквания колко мога да спечеля от тях. (Много, както излизаше. Изненада ме амбицията им.)
За да успокои тревогите им, че нямаме нито влог, нито постоянни приходи, той представи план за изплащането на заема, според който първата голяма вноска беше дължима, когато получа първия си чек за процента през септември, а втората, когато подпиша договора през ноември.
— Господа, не се безпокойте, че няма да си получите парите.
С последен замах, той извади три екземпляра от „Церовете на Мими“, които подписах за съпругите на мъжете с траурните костюми.
— В кърпа са ни вързани — обяви той, щом се прибрахме в къщи.
Писмото с решението на банката пристигна два дни по-късно. Стомахът ми се сви, гадеше ми се, докато двамата се опитвахме да скъсаме плика. Очите ми се плъзгаха по редовете, докато се опитвах да схвана смисъла им, но Антон се оказа по-бърз.
— Да го вземат мътните!
— Какво?
— Пожелават ни успех, но не сме подходящи за кредит.
— Е, това е — отвърнах, бях съсипана и странно, но едновременно донякъде облекчена. — Мръсници.
Но, разбира се, това не беше всичко. Антон, както винаги оптимист, уговори среща в друга банка.
— Като почукаш на повече врати, най-накрая някой ще ти отвори.
Въпреки усилията му, и втората банка ни отхвърли, той дори не спря да си оближе раните, преди да се втурне да търси трета. Този път, като знаех колко голяма е възможността пак да ни откажат, се чувствах почти като измамница. И след като получихме писмото, в което изразяваха съжаленията си, го помолих да престане.
— Само още веднъж — настоя той — много лесно се предаваш.
Хранех Ема на закуска, протяжно действие, в резултат от което оставаха пръски от бебешка каша по
