— Извинявай, забравих, че си ти.
Помълчахме.
— Защо да не стане нищо? — попитах. — Защо си такъв пораженец?
Той въздъхна и потупа безплатния си „Айриш таймс“.
— Трудно е да ти угодя.
От момента, в който се приземихме на Хийтроу деветдесет минути по-късно — пилотът се оказа долен лъжец — всяка руса жена ми приличаше на Лили и всеки мъж над метър и петдесет ми изглеждаше като Антон.
— В този град живеят осем милиона души — просъска ми Коуди след един от многото пъти, когато впих ноктите си в рамото му. — Изобщо няма да ги срещнем.
— Извинявай — прошепнах. Откакто Антон и Лили бяха заживели заедно, бях идвала в Лондон два пъти — сега беше третият — и фактът, че съм на тяхна територия, ме превръщаше в желе. Едновременно се страхувах до смърт да не им налетя и изпитвах някакво мрачно и непонятно за мен желание да ги срещна.
Треперех, когато слязохме от метрото на площад Лестър и Коуди ни поведе към Сохо — Антон работеше някъде тук, но Коуди не ми каза на коя улица.
— Не се озъртай! — сгълча ме той. — Спомни си защо сме тук.
Струва си да видите Джоджо Харви. Беше около два метра висока, намръщена, с тъмни мигли и кестенява коса до раменете. Ако беше героиня във филм, саксофонът щеше да издава секси звуци, когато се появява на екрана. Беше красавица. Но не кльощава, нали разбирате. Всичко й беше в изобилие.
Коуди каза, че ще ни чака в приемната, така че тя ме поведе по един коридор към кабинета си. По рафтовете имаше много книги и, когато видях гадните „Мимини церове“, ме обзеха едновременно копнеж и омраза, и още хиляда други чувства. И аз исках така.
Джоджо посочи една опърпана купчинка листи и каза:
— Твоите писания. Смяхме се от сърце, кълна се в Бога.
— Ами добре.
— Историята с ходенето в аптеката. И таткото, който си е пуснал бакенбарди. Страхотно!
— Благодаря.
— Имаш ли някакви идеи за формата? Документалистика или роман?
— Определено не първото.
— Тогава — роман.
— Но не мога — казах аз. — Става дума все за майка ми и баща ми.
— Даже онзи епизод с Хелмут? Или момичето — Колет? Как танцува около масата за гладене по бикини? Много ми допадна.
— Е, не, това си го измислих. Но основната история, как баща ми напуска майка ми, е истина.
— Знаеш ли, наречи ме безчувствена — тя качи краката си на бюрото и забелязах хубавите й обувки. — Но тя е най-древната история — мъж изоставя жена си заради млада красавица. — С широка усмивка тя добави: — Кой ще те съди, че си му откраднала фабулата?
Лесно й беше да го каже.
— Би могла да промениш някои подробности.
— Например?
— Бащата може да работи в различна индустрия — въпреки че ужасно ми хареса онзи момент с шоколада — и майката може да се промени.
— Как?
— Има много варианти. Погледни майките, които познаваш, и виж колко са различни
— И все пак всеки ще разбере, че това са родителите ми.
— Казват, че първият роман на всеки автор е автобиографичен.
Исках да продължава да ми говори, да ме убеждава, да ме уговаря, щеше ми се да дам израз на съмненията си и тя да ме освободи от тях. Чудесно е да те харесват, и бях готова да стоя там с часове.
Но в следващия миг тя свали дългите си крака от бюрото си, изправи се и ми подаде ръка.
— Джема, не желая да те карам да правиш нещо, което не искаш.
— Е, добре…
— Съжалявам, че и двете си загубихме времето.
Заболя ме. Но навярно тя беше важен човек и си имаше работа. Както и да е, приятно ми бйше да ме ухажват и убеждават и освен това вече не я харесвах толкова.
После, докато ме връщаше отново при Коуди, видях онзи тип да идва по коридора срещу нас — прекрасни, дълги крайници, облечени в елегантен костюм. Коса — черна и блестяща като гарваново крило, и очи, сини като сигналните светлини на линейка. (За усмивката не съм сигурна.)
Той кимна за поздрав и каза:
— Джоджо, ще се бавиш ли?
— Не, веднага се връщам.
— Това е Джим Суийтмън — обясни тя. — Директор на медийния отдел.
В метрото на връщане към Хийтроу Коуди беше отвратен от мен, а и на мен ми бяха потънали гемиите. Един агент, литературен агент беше проявил интерес към това, което бях написала — събитие, рядко като слънчево затъмнение. Сега всичко бе свършило. Въздъхнах. И можех да се обзаложа, че Джоджо имаше страхотна връзка с този Джим Суийтмън.
Идеше ми да се гръмна. Бях пропиляла един безценен ден, симулирах отсъствие по болест — и докъде я докарах? На Хийтроу се приближих до павилиона, за да купя списания, които да отвлекат мисълта ми от самата мен по време на пътуването, и се озовах на два метра от него. От начина, по който ми щръкна косата, усетих, че нещо много лошо се е случило. Още преди мозъкът ми да осмисли думите от вестника, изпитах ужас. Видях снимката на Лили — на първата страница на „Ивнинг Стандард“. Най-лошото беше, че заглавието бе изписано с големи, черни букви: НЕИЗВЕСТНА ЛОНДОНЧАНКА НЕОЧАКВАНО ПРЕВЗЕМА ЛИТЕРАТУРНИЯ СВЯТ.
Цялата история беше на девета страница. Грабнах вестника и запрелиствах страниците, докато стигнах до снимка на Лили в разкошния й дом, заемаща четвърт страница (откровено казано, се виждаше само ъгъл от канапето), с разкошния си мъж, говореща за разкошната си (отвратителна) книга. Боли ме да го кажа, но тя изглеждаше страхотно, деликатна и ефирна, и съвсем не плешива. Подозирам, че много беше играл сешоарът.
Антон също имаше възхитителен вид, всъщност далеч по-красив от нея, като вземем предвид, че косата му си беше негова, а не измислена като на Бърт Рейнолдс. Приликата ме порази — той изглеждаше също като моя Антон, но и различията ме поразиха. Косата му беше станала по-дълга, а памучната му риза беше изгладена — коренно различна от едновремешните му дрехи, с които имаше вид на изваден от възглавница. (Това не бе увеличило чара му, не съм толкова лоша.)
Втренчих се в снимката и оставих засмените му очи да срещнат моите. Усмихваше се на мен. Спри! Започваш да откачаш. След малко ще решиш, че си общувате чрез някакъв таен код.
Тъпкана и блъскана от другите пътници, с Коуди, застанал зад рамото ми, набързо прочетох историята как книгата на Лили Райт станала бестселър и ме достраша, че ще повърна пред хората.
Обърнах се към Коуди:
— Май ти каза, че тя няма да подпали света.
— И не е — още го беше яд. — Не си го изкарвай на мен. Ядосвай се на себе си. — Коуди никога не се извинява, винаги сочи собствената ти вина. — Виж каква възможност изпусна днес.
Кимна към усмихнатото лице на снимката.
— Виждаш ли това? Можеше да си ти.
Не купих вестника — не можех — но си мислех за Антон по целия път към къщи. За първи път го виждах от повече от две години, но снимката ми подейства, сякаш сме се разделили едва миналата седмица. Днес
