— Точно така! Бързо се учиш, мъничък мой.
— Благодаря ти, скакалчето ми.
Погледнах будилника му.
— Единадесет и десет е. Остава още малко до края на полицейския ми час, да излезем да пийнем нещо.
— Мисля — отговори той.
Прекарах ръка през челото си.
— О, недей.
— Защо да не се срещна с майка ти? Може да ви изведа двете в неделя на обяд. Ако си допаднем с нея, навярно няма да се сърди, че прекарваш повече време с мен.
— Не става. Всеки път, когато й кажа, че ще работя до късно, ще мисли, че съм с теб.
Очаквах пак да се разсърди, но не беше облечен, така че не можеше драматично да си тръгне. Както и да е, предпочиташе да се отдалечава, но не от собствения си апартамент. Всичко с времето си…
По-късно в „Ренардс“, с няколко бързи питиета в стомаха, Оуен попита:
— Аз ще идвам ли на онова готическо парти?
— Не.
— Защо? Срамуваш ли се от мен?
— Да — отговорих, макар да не беше истина. Не знам какво ме прихващаше, когато бях с него. Не можеше да дойде, защото за мен това беше работа; не бях гост на купона на Лесли, а роб.
Избутах стола си назад, та да има място, за да си тръгне обиден.
— Тръгвай си.
Той си тръгна, а аз си допивах виното и си мислех приятни неща, когато сред множеството забелязах един мъж в другия край на бара, който гледаше право към мен и топло се усмихваше.
Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — нали разбирате — на подходящата възраст и освен това — красив. Ситуацията едва не ме накара да се засмея; сваляха ме. В ирландски нощен клуб!
Той тръгна насам. Който не стреля, не улучва.
Познавах го, но не се сещах кой е. Отчайващо познат ми беше, кой по дяволите… ами да, беше Джони Рецептата. В целия си блясък. Приятна топлина се разля в стомаха ми, но може да е било от виното.
— Кой се грижи за магазина? — обадих се аз.
— А кой се грижи за майка ти?
Изглежда му беше много весело.
Кимна към чашата ми с вино и решително заяви:
— Е, Джема, бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?
— Не са за мен, глупчо, за майка ми са. — Беше ме хванало повече, отколкото си мислех.
— Знам — намигна ми той.
— Знам, че знаеш — намигнах му в отговор.
— Извинявай — Оуен се провря заднишком с мрачно лице, избутвайки лакътя на Джони с риск да разлее халбата му.
— Оставям те на него — Джони ми хвърли поглед, който казваше: „Приятелят ти е май ядосан“ и пое обратно към групичката си. — Радвам се, че се срещнахме, Джема.
— Кой, по дяволите, е тоя? — раздразнен попита Оуен.
— Един, по когото си падам — какво ме прихващаше? Нямаше нужда да го казвам, дори и да беше вярно.
А може би беше.
Оуен ме удостои със застрашителен поглед.
— Джема, харесвам те, но с теб имам повече неприятности, отколкото си заслужава.
— Създавам ти неприятности? — безгрижно попитах. — Ха! А ти се връщаш на сцената по-често и от Франк Синатра.
— Пияна — започнах да изброявам на пръсти. — Незряла. Неразумна — замълчах за момент. — Става дума за мен. Обикновено не съм такава.
Спрях, очите ми внезапно се изпълниха със сълзи.
— Не зная, Оуен. Полудявам ли? Не харесвам това, в което се превръщам, когато съм с теб.
— Нито пък аз.
— Разкарай се.
— Ти се разкарай — отговори той и взе лицето ми в шепите си с необичайна нежност. Силно ме целуна по устата — целуваше се така приятно, — после с целувки изтри сълзите ми.
Глава 12
Седмицата, през която беше празненството на Лесли Латимор, представляваше седем дни в ада. Когато Бог е създавал света, със сигурност не е работил така усърдно като мен.
Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Купища неща за вършене, като се започне от външното осветление, за да превърна целия замък в блещукащ скъпоценен камък, все едно дошъл от далечния Космос.
Всичко вървеше като по вода, докато на Лесли не й хрумна, че иска да боядисаме външните стени на замъка в розово. Попитах собственика, г-н Еванс-Блек, и той ми отвърна да се разкарам. Буквално. Не беше какъв да е човек, а типичен англо-ирландец.
— Разкарай се, разкарай се — крещеше той. — Пръждосвай се, мръсна простачке и остави на мира хубавия ми замък.
Закри лице с ръце и жално попита:
— Късно ли е да се откажа от сделката?
Върнах се и съобщих на Лесли, че не става.
— Тогава сребърен — отсече тя, — щом не иска розов. Върви и го питай.
И знаете ли какво? Трябваше. Въпреки че имаше опастност той да ме убие. Налагаше се, защото това ми беше работата.
Когато се върнах с новината, че сребърното е еднакво неприемливо, Лесли с лека ръка реши:
— Ами хубаво, ще намерим друг замък.
Употребих много дълго време и цялата си дипломатичност, за да я убедя, че не, няма как да намерим друг замък. Не само че беше прекалено късно, но и вече се беше разчуло…
Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Животът щеше да бъде далеч по-лесен, ако можех да спя там, но pas de chance (Pas de chance — никакъв шанс (фр.). — Б. пр. ). Майка ми не би се съгласила при никакви обстоятелства.
Имаше толкова работа — облеклото, цветята, музиката — сякаш организирах сватба. Истерията беше същата. Трябваше да подредим всичко в съответния стил, да приготвим роклята със заострени ръкави, островръхите обувки и шапка. Но докато се въртеше пред огледалото, Лесли постави замислено пръст на устните си и рече:
— Нещо липсва.
— Изглеждаш великолепно — извиках аз, сякаш адската геена се отваряше. — Нищо не липсва.
— Има нещо — повтори тя, поклащайки се наляво-надясно като малко момиченце. Ужасно, като помислиш, едновременно се гледаше в огледалото и се любуваше на себе си. — Сетих се! Искам перука, буйни къдрици, които да се спускат като водопад от короната на главата ми, чак до гърба.
Дизайнерката и аз преживяхме момент на отчаяние, после тя се покашля и се осмели да каже, че островръхата шапка ще трябва да бъде голяма колкото кофа, за да се задържи върху „водопада“ от къдрици. Като чу това, Лесли се обърна към мен и ми кресна:
