Относно:Имам новини
Скъпа Сюзан,
Послушах съвета ти и я питах. Нарече ме кучка. Направо не вярвам, а и тя — също. Най-лошото име, с което е наричала някого, е „госпожичка“ или „парцал“. Дори и Колет не нарече „кучка“.
Но докатото майка ми слушаше фабулата, устата й се отваряше все по-широко и очите й се ококорваха все повече. Изражението й беше на човек, който има много да каже, но ужасният шок го е накарал да онемее и накрая, с последни усилия, думите са се пръкнали от дъното на душата му.
— Ах… ти малка… — дълга драматична пауза, докато думата премине през тесни незнайни коридори, подобни на кулисите на рок концерт, след което напира нагоре, нагоре, нагоре (давай, давай, давай) към светлината, — КУЧКА!
Стори ми се, че ме е ударила през лицето, после установих, че наистина е така. Имах ивица на лицето от ръката й. После ме хвана за ухото и наистина ме заболя.
— Искаш целият свят да разбере как са ме унижили.
Опитах се да обясня, че не става дума за нея и баща ми, поне вече не и че това е най-старата човешка история. Но тя грабна снопчето листи, които бях отпечатала за нея.
— Това ли е? — изръмжа тя. (Да, изръмжа. Моята майка.) Опита се да го разкъса на две, но беше прекалено дебело, така че го раздели на по-малки части и тогава наистина му видя сметката. Като див звяр. Кълна се в Бога, че виеше и ме достраша, да не започне да го хапе със зъби. Да го изяде.
— Сега — обяви тя, когато страниците се бяха превърнали в ивички и парченца, разпилени из цялата стая като след снежна буря, — край с книгата.
Нямах кураж да обясня, че всичко го има и в компютъра.
— Ухото още ме боли. Наистина съм трескав творец.
С обич: Джема
Това ужасно влоши отношенията ми с мама. Чувствах се виновна и засрамена — но и много възмутена. Което ме караше да се срамувам още повече. И все пак не исках да престана да пиша. Ако наистина я обичах, нямаше ли просто да ликвидирам романа? Но — тук можеш да ме наречеш егоистка — чувствах, че съм се отказала от много неща и един глас в мен нашепваше: Ами аз?
През това време майка ми, която беше започнала да бележи напредък, отново стана подозрителна и се опитваше да контролира всяка моя стъпка. Нещо трябваше да се случи — както и стана.
Беше обикновен работен ден, хвърчах наоколо като работлива пчеличка, обличах се, когато тя ме приклещи в ъгъла.
— Кога ще се прибереш довечера?
— Късно. В единадесет. На вечеря съм в новия хотел до пристанището. В който смятам да проведа конференцията.
— Защо?
— Защото — въздъхнах, вдигайки чорапогащите си, — трябва да опитам храната в хотела и да се уверя, че е подходяща за конференцията. Можеш да дойдеш с мен, ако не ми вярваш.
— Не казвам, че не ти вярвам, просто не искам да ходиш.
— Е, няма как, нямам избор. Трябва да си гледам работата.
— Защо?
— Имам да плащам ипотека.
— Защо не продадеш онзи стар апартамент и да дойдеш да живееш тук?
АААААААААААААААААААААА! Най-лошият ми кошмар.
Нещо ми прищрака.
— Ще ти кажа защо — отговорих малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако татко се ожени за Колет и се наложи да се изнесем оттук? Ще се радваме да имаме къде да живеем.
На секундата съжалих. Устните й побеляха и помислих, че ще получи нов фалшив сърдечен удар. Започна с усилие да си поема дъх и посред хриповете каза:
— Това не може да се случи.
Въздъхна, после пак се запъхтя и за голяма моя изненада, каза:
— Може да се случи. Минаха шест месеца, откакто не е вдигнал телефона. Не го е грижа за мен.
И знаете ли какво? На следващия ден, сякаш му бе дошло времето, пристигна писмо от татковия адвокат с молба за среща, за да се обсъди временно финансово споразумение.
Прочетох го, после го подадох на майка ми, която го гледа дълго, дълго време, преди да заговори.
— Това значи ли, че ще продаде къщата ми и ще ме остави на улицата?
— Не знам — Бях много притеснена, но не исках да я лъжа. — Може би. Може да ти я остави, ако се откажеш от други претенции.
— Към какво?
— Към приходите му, към пенсията му.
— А от какво ще живея? От въздуха ли?
— Аз ще се грижа за теб.
— Няма да ти се наложи — тя се втренчи през прозореца. Никога не бе изглеждала така объркана и смазана. — Грижих се за дома му през целия си живот — разсъждаваше на глас тя. — Бях му готвачка, чистачка, любовница и майка на детето му. Нямам ли никакви права?
— Не знам. Трябва да наемем адвокат.
Нещо, което трябваше да направя преди много време, но все се надявах, че няма да се стигне дотам.
Нова тишина.
— Ами тази твоя книга? В каква светлина представяш баща си там?
— В лоша — правилен отговор.
— Сега съжалявам, че я скъсах.
— Колко съжаляваш? — попитах предпазливо.
— Не би могла да я напишеш отново, нали?
Относно:Тя каза да!
Каза, че иска татко да се засрами и да си получи заслуженото, че така и така всички знаят в какво положение се намира и даже може да се появи в предаването на Триша, че и там да посрами баща ми. И познай какво? Завърших книгата си! Мислех, че героите ми има още дълго да се лутат, но всичко някак попадна на мястото си. Стоях до шест сутринта да я пиша. Е, накрая завършва малко като в приказка и щях да се смея, ако беше книга от някой друг, но, както всичко в живота, различно е, когато става дума за теб.
С обич: Джема
Позвъних на баща ми да разбера в какво се състои временното финансово споразумение. Страховете ми се потвърдиха: искаше да продаде къщата, за да може да купи друга, където да настани Колет и хлапетата й. Мама и аз наехме семейния адвокат Бреда Суийни.
— Баща ми иска да продаде къщата. Може ли да го направи?
— Не и без съгласието ви.
— Което няма да получи — отсече мама.
Изразих приятната си изненада, защото винаги бях подозирала, че законът в подобни случаи е несправедлив към жените. Сега явно беше на тяхна страна.
Но да не прибързвам. Бреда продължаваше:
— Но ако сте били разделени от една година, може да реши да ви съди и да пледира становището си.
— Което е?
