— Че сега е длъжен да издържа две семейства и голяма част от собствеността му е обвързана с дома на предишното му семейство. Обикновено съдията постановява къщата да се продаде и получената сума да се раздели.
Обзе ме страх, а мама попита, по-скоро пошепна:
— Означава ли това, че ще загубя дома си?
— Ще имате пари, с които да си купите нов. Не непременно петдесет процента от приходите, съдията ще определи колко, но все нещо ще получите.
— Но това е домът ми. Живея там от тридесет и пет години. Какво ще стане с градината ми?
Постепенно изпадаше в истерия. И не беше единствена. Цените на къщите в Ирландия бяха толкова високи, че дори и да получеше половината от парите, майка ми нямаше да успее да си купи дом, макар и далечно подобие на сегашния.
Цялата история все повече се влошаваше. Майка ми беше на шестдесет и две, жена в залеза на възрастта си, която щеше да бъде лишена от дома, в който беше живяла през повече от половината от живота си, и обречена да обитава мизерно апартаментче извън Корк.
— Но нали баща ми ще трябва да продължи да я издържа? — попитах аз.
— Не е задължително. По закон Морийн ще получи толкова, колкото да поддържа живота си, без да го подобрява. — Бренда направи жест на безсилие. — Колкото да не остане съвсем без пари.
— Успокоителните ми са на свършване — каза майка ми, когато се прибрахме. — Не искам да оставам без тях. Не и сега, не и при тези новини. Ще отидеш ли до аптеката?
— Добре. — Установих, че изпитвам странно чувство. Не бях виждала Джони от две седмици, от внезапния ни флирт, когато се спънах, докато влизах, и от безумния ни разговор след това.
Защо се колебаех да го видя? Сама не знаех. В крайна сметка беше симпатичен. Явно осъзнавах, че не постъпвам добре. Оуен — за добро или зло — ми беше приятел и не беше честно спрямо него да флиртувам с Джони. Не и ако не възнамерявах да предприема нещо. Да скъсам с Оуен и храбро да атакувам аптекаря, с цел да изпълни нещо повече от рецептата ми. Всъщност нали това възнамерявах?
Едно беше докато съм с Оуен, да си фантазирам на глас за Антон. Джони беше нещо различно; Беше истински. И наблизо.
Интересуваше се от мен.
Знаех, че имам шансове, и това караше стомаха ми да става на топка (приятна обаче), и все пак се страхувах. Не знаех защо. Ясно ми беше, че източникът на страховете ми не е Оуен.
ДЖОДЖО
Глава 15
Правата за екранизация на „Любовта и фереджето“, дебютния роман на Нейтън Фрей, бяха продадени на „Мирамакс“ за седемцифрена сума, за която слуховете твърдят, че е 1,5 милиона долара. Брент Модилиани от Асоциацията на творците беше посредник на сделката, заедно с Джим Суийтмън от „Липмън Хай“. Романът, чийто агент е Джоджо Харви от същата литературна агенция, ще бъде издаден следващата пролет от „Садърн Крос“.
Госпожа Харви представлява още Лили Райт, авторка на изненадващо успешния „Церовете на Мими“, както и Иймън Фарел, който тази година бе номиниран за наградата „Уитбред“.
Нито дума за Миранда Инглънд, която беше сред десетте най-добри автори от януари насам, но Джоджо нямаше да тъгува. Нищо не провокира древния инстинкт да пръскаш пари, както добрата новина. Почти.
— Манодж, излизам. Може да се позабавя.
— Да си търсиш нов цвят на лак за нокти ли?
Един от приоритетите, които Джоджо никога не изгуби: значението на грижата за ноктите.
— Лак за нокти, чанта, кой знае? Харчи ми се.
Жаждата й не трая дълго. Навън, на обляната от слънце улица, едно бледосиньо кожено сако на витрината на „Уисълс“ привлече погледа й. В момента, когато го пожела, устата й пресъхна.
Влезе, намери своя размер, взе го в ръце и го погали, сякаш беше животинче. Материалът беше тънък и еластичен като човешка кожа и беше така прекрасен, че чак й премаля. Беше изключително скъпо, непрактично и нямаше да изтрае повече от един сезон; всички щяха да й се смеят, ако го носи и следващата година — но кой го беше грижа?
В миг го облече, намери огледало и изведнъж очарованието се изпари. Правеше гърдите й да изглеждат все едно ги е надула с велосипедна помпа. Видът й ставаше неприличен. Марк, естествено, щеше да го хареса, но къде щеше да го облича с него? В собствения си хол? В спалнята? В кухнята?
Във въображението си вече беше купила сакото, беше го занесла вкъщи в голямата си чанта и го бе облякла два пъти — единия, за да направи впечатление на сестрите Уайът. Но сега промени решението си. Беше твърде скъпо за дреха, която никога нямаше да облече извън апартамента си. Не се беше отказала напълно, но щеше да си помисли. Това ли е зрелостта, запита се тя. Ако е така, не я чакаше с нетърпение.
След като се върна в кабинета си, Манодж я посрещна с думите:
— Суийтмън Усмивката те търсеше.
Тя погледна към сандвича си с копнеж, но Джим щеше да й отнеме само минутка. Изтича до кабинета му.
— Какво има?
— Страхотна новина. Влизай. Седни.
— Обядът ми ме чака. Мога ли да чуя страхотната новина и права?
— Упорита си като магаре. Брент Моди лиани от Асоциацията на творците иска да се работи с нас. С „Липмън Хай“.
Брент беше агентът американец, посредник на сделката с „Мирамакс“.
— Ако имаме някого в Лос Анджелис, за да отстоява правата ни, ще бъде далеч по-лесно да пробутаме книгите си в ръцете на холивудските продуценти. Може да е от полза и за теб. „Любовта и фереджето“ го заинтригува. Отвори му очите за мащаба на работата ни тук.
— Убеди ме. Ще седна.
— Пристига следващата седмица с един колега. Ще обядваме в някое лъскаво място.
— Кои?
— Ти, аз и те.
Не спомена Ричи Гант. Супер!
— Знаеш ли какво? Книгата на Миранда е ИДЕАЛНА за Холивуд. Ексцентричните комедии никога не излизат от мода. А „Церовете на Мими“ е готова за екран.
Джим се засмя на ентусиазма й.
— В последно време изцяло привлече вниманието на Хауърд Хюс върху нас, нека довечера да излезем да пийнем нещо и да празнуваме.
Тя обмисли поканата. Нямаше никакви ангажименти. Марк беше на училищната пиеса на Софи.
— Дадено.
— Отказа ли се от хипнотерапевта?
