някъде в гората една птичка с дрезгав, пронизителен глас се опитваше да подхване първите звуци на своята пролетна песен. Това беше само сянката на онази пълногласна лъкатушна мелодия, която щеше да запее по-късно, но Багира я чу.
— Та, както казах, наближава времето на Новите думи — изръмжа пантерата и изви опашка.
— Чух — отговори Маугли. — Багира, защо трепериш цялата? Слънцето е топло.
— Това е ферао, червеният кълвач — каза Багира. — Той не е забравил своята песен. Сега и аз трябва да си спомня моята! — И тя замърка и затананика, като прекъсваше от време на време и недоволна, започваше отново.
— Не виждам никакъв дивеч — мързеливо каза Маугли.
— Малко братче, да не би и двете ти уши да са запушени? Това не са думи за лов, а само моята песен, която искам да си приготвя предварително!
— Бях забравил. Аз ще позная кога е дошло времето на Новите думи, защото тогава ти и другите бягате от мен и ме оставяте самичък — доста ядно каза Маугли.
— Но, малко братче, наистина — започна Багира, — ние не винаги…
— Да, точно така правите! — Маугли гневно я стрелна с показалеца си. — Оставяте ме и аз, който съм Властелинът на джунглата, трябва да ходя сам! Не беше ли така миналата година, когато ми трябваше захарна тръстика от нивите на Човешката глутница? Изпратих вестител — теб изпратих! — при Хати и го помолих същата нощ да отиде и да набере с хората си от сладката трева!
— Той дойде едва след две нощи! — каза Багира и се посви. — А от онази дълга, сладка трева, която обичаш, беше набрал повече, отколкото едно човешко дете би могло да изяде през всичките нощи на дъждовете. Аз не съм виновна в нищо.
— Той не дойде през нощта, когато му изпратих вест. Не, той тръбеше и тичаше, и ревеше през долините на лунна светлина. Дирята му беше колкото дирята на три слона, защото се криеше между дърветата. А после танцува на луната пред къщите на Човешката глутница! Аз го видях и въпреки това той не дойде при мен! Защо съм тогава Властелин на джунглата?
— Тогава беше времето на Новите думи — смирено каза пантерата. — Може би, малко братче, тогава не си го повикал достатъчно властно! Слушай как пее ферао!
Лошото настроение на Маугли сякаш се изпари.
Той се изтегна, подпря глава с ръце и затвори очи.
— Не знам, не ме интересува — каза сънливо той. — Да спим, Багира! Стомахът ми нещо тежи. Направи ми място за главата.
Пантерата пак легна с въздишка, защото слушаше как ферао упражнява отново и отново своята пролетна песен — песента за времето на Новите думи, както я наричаха те.
В индийската джунгла годишните времена преминават едно в друго почти без граници. Те сякаш са само две — дъждовно и сухо, но ако се вгледате внимателно, през дъждовните потоци и облаците прах ще откриете постоянния кръговрат и на четирите. Пролетта е най-хубава, понеже тук тя не покрива с нова зеленина и цветя голо поле, а трябва първо да измести и отстрани висящите, полузапазени остатъци от всякакви растения, които меката зима е пощадила, а после да подмлади и обнови полуоблечената овехтяла земя. Това тя прави така добре, че никъде в света няма пролет като пролетта в джунглата.
Настъпва ден, когато всичко се чувства уморено; дори и миризмите, които се носят в тежкия въздух, са стари и изветрели. Не може да се обясни защо е така, но се усеща. А после настъпва друг ден — за окото нищо не се е променило — и тогава всички миризми са вече нови и прекрасни, и мустаците на всички животни в джунглата потрепват чак до корените, и зимната козина пада от телата им на дълги, оръфани валма. После може да заръми лек дъждец и всички дървета, всички храсти, всички бамбуци, мъхове и растения със сочни листа се събуждат с оня шум на растежа, който почти бихте могли да чуете, а под този шум се надига денем и нощем едно дълбоко жужене. Това е шумът на пролетта — трептящо бучене, което не идва нито от пчелите, нито от вятъра в клоните, нито от падащата вода, а е сякаш мъркането на топлия, щастлив свят.
До тази година Маугли винаги се бе радвал от смяната на годишните времена. Обикновено не друг, а той виждаше първото Пролетно око, едва забележимо между тревата, и първата върволица пролетни облаци, които не могат да се сравнят с нищо друго в джунглата. Гласът му ехтеше по влажните, озарени от звездите разцъфтели кътища, присъединяваше се към хоровете на големите жаби или пък се присмиваше на малките бухалчета, които бухаха през белите нощи. И той, както всички други, избираше пролетта, за да скита надалече — движеше се заради самата радост на движението, трийсет, четирийсет, петдесет мили от здрача до зорницата, а после се връщаше, задъхан и засмян, окичен с чудновати цветя. По време на тези диви пътешествия из джунглата четиримата не го следваха, а отиваха да пеят песни с другите вълци. Народът на джунглата напролет е много зает и Маугли го чуваше как грухти, пищи или подсвирква, според природата си. Напролет гласовете на всички са различни от останалото време и може би затова наричат пролетта време на Новите думи.
Но, както каза и на Багира, тази пролет Маугли усещаше нещо ново в стомаха си. Откак кафяви петна нашариха бамбуковите храсти, той чакаше утрото, в което миризмите ще се променят. Когато обаче това утро настъпи и Мор, паунът, целият заблестял в бронзово, синьо и златно, го възвести из цялата мъглива гора Маугли отвори уста, за да предаде вестта нататък, но думите му заглъхнаха между зъбите. Обзе го едно чувство, което почна от пръстите на краката и стигна чак до косите му, чувство на мъка, и той се огледа, за да види дали не се е убол на някой трън. Мор възвести идването на новите миризми, другите птици го поеха, а от скалите край Вайнгунга се чу и дрезгавият крясък на Багира — нещо средно между вика на орел и цвиленето на кон.
Бандар-лог закрещяха и се разскачаха по напъпилите клони, а Маугли стоеше, пълните му гърди искаха да отвърнат на Мор, но се отпущаха с леки хълцания, сякаш мъката изкарваше навън дъха му.
Той се взря наоколо, но видя само кривящи се маймуни, скачащи по дърветата, и Мор, който, разперил целия блясък на опашката си, танцуваше долу по склона.
— Миризмите се промениха — изкрещя Мор. — Добър лов, малко братче! Защо не отговаряш?
— Добър лов, малко братче! — изсвири Чил, лешоядът, и закръжи надолу заедно със своята женска. Те минаха толкова близко до носа на Маугли, че един кичур бели пухести пера замалко не го закачи.
Запръска лек пролетен дъжд — тук го наричат „еленски дъжд“ — прекоси цялата джунгла в ивица, широка половин миля, намокри новите листа, остави ги да кимат след него и с лека гръмотевица издъхна в двойна дъга. За миг пролетното жужене екна, после стихна, но сякаш всички в джунглата заговориха. Всички освен Маугли.
— Ядох добра храна — чудеше се той. — Пих хубава вода. Гърлото ми не гори и не се стеснява, както след ония лоши синкави корени, за които Оу, костенурката, ме излъга, че били добри за ядене. Но стомахът ми тежи и аз без причина наговорих груби неща на Багира и на мнозина други от джунглата и от моя народ! И сега ту ми е горещо, ту ми е студено, ту пък не ми е нито горещо, нито студено, а ме е яд на нещо, което не мога да видя. Хуху! Време е да изкарам едно тичане. Тази нощ ще мина хълмовете, да, ще си направя едно пролетно тичане до северните блата и обратно! Твърде дълго ловът ми е бил прекалено лесен. Четиримата ще дойдат с мен, защото, както я карат, скоро ще затлъстеят като бели гъсеници!
Той ги повика, но никой от четиримата не отговори. Те бяха твърде далече, за да го чуят, и пееха пролетни песни — песни за луна и за елени — пееха заедно с цялата Глутница, тъй като през пролетта Народа на джунглата не прави разлика между нощта и деня. Той нададе остър вик, подобен на лай, но само дивата котка подигравателно му измяука в отговор — тя се провираше между клоните да търси ранни птичи яйца. Като я чу, Маугли се разтрепера от гняв и наполовина измъкна ножа си. После доби високомерен вид, макар че никой не можеше да го види, и свирепо закрачи надолу по хълма с вдигната брадичка и свъсени вежди. Но нито един от неговия народ не го попита нещо — всички бяха твърде заети със своите работи.
— Да — каза си Маугли, макар в дъното на душата си да знаеше, че не е справедлив. — Да! Ако дивите кучета дойдат от Декан или Червеното цвете затанцува между бамбуковите храсти, тогава цялата джунгла идва при Маугли и го нарича с имена, големи като слон! А сега, понеже Пролетното око е цъфнало и понеже Мор, видите ли, играе своя пролетен танц и си показва голите крака, джунглата изведнъж побеснява като Табаки!… В името на бивола, с който съм откупен, аз Властелин на джунглата ли съм или не? Ей, мълчете! Какво правите там?
