— Кажи сега, че голият вълк от Сионийската глутница те е пасъл покрай блатото, Миса! — извика той.
— Вълк! Ти? — изфуча биволът и затъпка калта. — Цялата джунгла знае, че си бил пастирче на питомен добитък, също като хлапетата, които крещят в праха оттатък нивите! Ти си от джунглата? Кой ловец би пропълзял като змия между пиявиците и заради една мръсна шега, една шега на чакал, би ме посрамил пред моята биволица?… О, ела, ела тук на твърда земя и аз ще те… аз ще те… — Миса целият се разпени, защото имаше може би най-злия нрав от всички животни в джунглата.
Маугли го гледаше как пухти и фучи и очите му не променяха израза си. Той изчака да спре плющящия дъжд от кал и каза:
— Каква Човешка глутница живее оттатък блатата, Миса? Това е непозната джунгла за мен.
— Върви тогава на север! — изрева ядосаният бивол, защото Маугли го беше боднал доста силно. — Това беше шега на голо биволарче! Върви и им я разкажи там, в селото край блатата!
— Човешката глутница не обича разкази от джунглата, Миса, пък и не мисля, че една драскотина повече или по-малко по твоята кожа заслужава да се занимавам с нея! Но ще отида да видя това село. Да, ще отида. Хайде, успокой се! Властелинът на джунглата не идва да те пасе всяка нощ!
Маугли стъпи върху треперещата почва край брега на блатото — знаеше, че тук биволът не ще посмее да го последва. После се затича нататък, смеейки се на Миса.
— Все пак моята сила не ме е напуснала съвсем — каза си той. — Отровата не е стигнала чак до кокала! Ей там, съвсем ниско, блести една звезда! — Той се втренчи между двете си полуотворени ръце. — В името на бивола, с който съм откупен, това е Червеното цвете. Червеното цвете, покрай което лежах някога, преди още да вляза в първата Сионийска глутница! Сега го видях и трябва да спра моето тичане!
Блатото свършваше в широка равнина — там блещукаше светлинката. Отдавна Маугли не се беше интересувал от човешките работи, но тази нощ блясъкът на Червеното цвете го притегляше, сякаш беше нов вид дивеч.
— Ще видя — каза си той, — дали се е променила Човешката глутница!
Той забрави, че вече не е в своята джунгла, където можеше да прави каквото иска, и безгрижно закрачи през росните треви. Стигна колибата, откъдето идеше светлината. Три-четири кучета лавнаха по него, понеже се намираше в покрайнините на някакво село.
— Хо! — каза Маугли, нададе дълбоко вълчо ръмжене, което накара кучетата да замлъкнат, и безшумно седна. — Да става каквото ще става. Маугли, защо си дошъл тук, в леговищата на Човешката глутница?
Той избърса устата си и се сети как един камък я беше ударил преди години, когато друга Човешка глутница го бе изгонила.
Вратата на колибата се отвори, една жена застана на прага и се загледа в тъмното. Заплака дете и тя каза през рамо:
— Спи! Някой чакал е събудил кучетата. Скоро ще съмне.
В тревата Маугли се разтрепера, сякаш имаше треска. Той веднага позна гласа, но за да бъде сигурен, извика тихо, учуден, че така бързо си спомня човешкия говор:
— Месуа! Ей, Месуа!
— Кой вика? — попита жената с треперещ глас.
— Забрави ли ме? — каза Маугли. Гърлото му беше сухо.
— О, ако си ти, как те бях нарекла? Кажи! Тя беше полузатворила вратата и притиснала ръка до гърдите си.
— Нату! Охе Нату! — отвърна Маугли, понеже, както знаете, с това име се обърна към него Месуа, когато той за пръв път отиде при Човешката глутница.
— Ела, сине мой! — повика го тя. Маугли пристъпи в светлото и загледа Месуа, жената, която беше добра към него и чийто живот преди време бе спасил. Сега тя беше остаряла и косата й беше сива, но очите и гласът бяха същите. Като всяка жена, тя очакваше да види Маугли такъв, какъвто го помнеше, и погледът й с удивление се местеше от неговите гърди чак до главата, която опираше в горния праг на вратата.
— Сине мой! — захълца тя и падна в краката на Маугли. — Но ти не си вече моят син! Ти си богът на горите! Ахай!
Така както стоеше в червената светлина на газената лампа — силен, висок и хубав, с дългата черна коса, разпиляна по раменете, с ножа, увиснал на врата, и чело, увенчано с венец от бял жасмин — той лесно можеше да бъде взет за някое диво божество от легендите за джунглите. Полузаспало на леглото, детето скочи и изпищя от ужас. Месуа се обърна да го успокои, а Маугли стоеше неподвижен, гледаше делвите за вода и гърнетата, и крината за житото, и всички други човешки неща, които се оказа, че добре помни.
— Какво ще ядеш? Какво ще пиеш? — промълви Месуа. — Всичко това е твое. На теб дължим живота си. Но наистина ли си този, когото наричах Нату, или си бог на горите?
— Аз съм Нату — каза Маугли. — Сега съм много далече от мястото, където живея. Видях тази светлина и дойдох насам. Не знаех, че си тук.
— След като отидохме в Канхивара — плахо каза Месуа, — моят мъж се залови за работа и понеже беше здрав и силен, накрая се сдобихме с малко земя. Не е така плодородна, както в старото село, но на нас не ни трябва много! На нас, двамата! — А къде е… къде е Човека, който изкопа оная дупка през нощта, когато се уплаши?
— Той умря. Преди година.
— А този? — Маугли посочи детето.
— Това е моят син, той се роди преди две години. Ако ти си бог, дай му Милостта на джунглата, за да бъде в безопасност между… между твоя народ, както ние през оная нощ бяхме в безопасност!
Тя вдигна детето, то вече беше забравило своя страх и посягаше към ножа на Маугли, за да си поиграе с него. Маугли много внимателно отклони малките пръстчета.
— Ако ти си Нату, когото отвлякоха тигрите — продължи задавено Месуа, — тогава той е твой по-малък брат! Дай му, като по-голям брат, своята благословия!
— Хай-май! Какво разбирам аз от това, което наричаш „благословия“? Не съм нито бог, нито негов брат, и… о, мамо, мамо, сърцето ми тежи!
Той потръпна и остави детето.
— Ще ти тежи, разбира се — каза Месуа и зашета между паниците и гърнетата. — Тичал си из блатата цяла нощ! Сигурно си хванал треска чак до костите!
Маугли се усмихна при мисълта, че нещо може да му навреди в джунглата.
— Сега ще запаля огъня и ти ще пиеш топло мляко! Махни тоя венец от жасмин, че миризмата му е много силна за такава малка колиба.
Маугли седна, захлупи лице в ръцете си и замърмори нещо. Странни усещания пробягваха през него, сякаш беше ял отрова; и му се виеше свят, и му беше лошо. Той взе да пие на дълги глътки топлото мляко; от време на време Месуа го потупваше по рамото, без да е сигурна дали е нейният син Нату от някогашните времена или някое вълшебно създание от джунглата, но се радваше да усети, че е от плът и кръв.
— Сине — каза тя най-после, а очите й бяха пълни с гордост. — Някой казвал ли ти е, че ти си най- хубавият мъж?
— А? — попита Маугли, понеже, разбира се, никога не беше чувал такова нещо. Месуа се разсмя нежно и радостно. Изражението на неговото лице й беше достатъчно.
— Значи аз съм първата? Така и трябва, макар че една майка рядко казва такива хубави неща на сина си. Ти си много хубав. Никога не съм виждала такъв мъж!
Маугли изви глава и се опита да се види през рамо, а Месуа пак прихна и се смя така дълго, че Маугли, без сам да знае защо, също бе принуден да се смее с нея, а детето тичаше от майка си към него и обратно и също се смееше.
— Не, ти не бива да се смееш на брат си! — каза Месуа и го вдигна до гърдите си. — Като станеш наполовина толкова хубав, ще те оженим за царската дъщеря и ще яздиш големи слонове!
На всеки три думи от разговора Маугли не разбираше поне една. След четиридесет мили тичане топлото мляко сега му действаше добре, той се сви и веднага заспа дълбоко, а Месуа отмахна косата от очите му, зави го с една черга и беше щастлива. Като истинско дете на джунглата, той спа цялата нощ и целия
