следващ ден, понеже инстинктите му, които никога не заспиваха напълно, му подсказваха, че нищо не го заплашва. Накрая се събуди със скок, от който цялата колиба се разтресе — чергата върху лицето му го бе накарала да сънува, че е попаднал в капан — и застана, с ръка на ножа, с тежки сънливи очи, готов за всякакъв бой.
Месуа се засмя и сложи пред него вечеря. Имаше само няколко корави питки, опечени на димящ огън, малко ориз и кисели тамаринди — достатъчно, за да изтрае, докато убие нощната си плячка. Дъхът на росата откъм блатото го караше да се чувства гладен и неспокоен, той копнееше да довърши своето пролетно тичане, но детето не искаше да слезе от скута му, а Месуа настоя да среше дългата му синьо- черна коса. И тя запя, докато го решеше, пееше малки безсмислени люлчени песни, ту го наричаше свой син, ту го молеше да подари от своята сила на детето. Вратата на колибата бе затворена, но Маугли чу един звук, който добре познаваше, и видя как челюстта на Месуа увисна надолу от ужас, когато под вратата се промъкна една голяма сива лапа. Отвън Сивия брат нададе сподавения жален вой на страх и тревога.
— Стой вън и чакай! Вие не дойдохте, когато ви виках — каза на вълчи език Маугли, без да обърне глава. Голямата сива лапа изчезна.
— Недей… недей довежда твоите слуги с теб! — помоли Месуа. — Аз… ние винаги сме живели в мир с джунглата!
— И ще живееш в мир — надигна се Маугли. — Спомни си онази нощ по пътя за Канхивара! Десетки от моя народ те следваха отпред и отзад. Но виждам, че дори през пролетта Народът на джунглата не винаги забравя. Майко, аз си отивам!
Месуа отстъпи боязливо. „Той наистина е бог на горите“ — помисли си тя, но когато ръката му посегна към вратата, майката в нея се хвърли напред и тя запрегръща врата на Маугли.
— Върни се! — прошепна тя. — Мой син или не, върни се, защото те обичам! Виж, на него също му е мъчно!
Детето плачеше, защото мъжът с лъскавия нож си отиваше.
— Върни се пак! — повтори Месуа. — И денем, и нощем, тази врата винаги е отворена за теб!
От гърлото на Маугли излизаха звуци, като че някой опъваше вътре струните и издърпваше гласа му навън, когато отговори:
— Сигурно ще се върна!
— А сега — каза той на прага и отмести главата на умилкващия се вълк. — Аз имам срещу теб няколко думи, Сиви брате! Защо никой от вас четиримата не дойде, когато ви виках преди толкова време?
— Преди толкова време? Та това беше едва снощи! Аз… ние пеехме в джунглата нови песни, понеже сега е времето на Новите думи. Не си ли спомняш?
— Вярно. Вярно.
— И щом изпяхме песните — усърдно продължи Сивия брат, — аз тръгнах по дирята ти. Аз избягах от всички други и тичах с все сила. Но какво си направил ти, малко братче, ти си ял и спал с Човешката глутница?
— Ако бяхте дошли, когато ви повиках, никога нямаше да се стигне до това! — каза Маугли и затича много по-бързо.
— А сега какво ще стане? — попита Сивия брат. Маугли отвори уста да му отвърне, но едно момиче с бяла дреха се появи на пътеката, която водеше от покрайнините на селото. Сивия брат веднага изчезна, а Маугли се сви безшумно в една нива с високо разлюляно жито. Можеше, кажи-речи, да го докосне с ръка, но топлите зелени стръкове се разтвориха пред лицето му и той изчезна като призрак. Момичето изпищя — то помисли, че наистина е видяло призрак, после дълбоко въздъхна. Маугли отвори с ръце стръковете и се загледа след него, докато то се скри.
— А сега не знам какво ще стане! — каза той и на свой ред въздъхна. — Защо не дойдохте, когато ви повиках?
— Но ние сме с теб, ние сме с теб! — измънка Сивия брат и облиза петите на Маугли. — Ние сме с теб винаги, освен по времето на Новите думи!
— А ще бъдете ли с мен, ако съм в Човешката глутница? — прошепна Маугли.
— Не бях ли с теб онази нощ, когато старата глутница те изгони? Кой те чакаше между нивите?
— Да, но сега? Наново?
— Не съм ли с теб тази нощ?
— Да, но наново и наново, и пак наново, Сиви брате?
Сивия брат замълча. После изръмжа на себе си:
— Черната има право!
— А какво е казала тя?
— Че накрая Човек при Човека отива. И Ракша, нашата майка, казваше…
— И Акела казваше същото оная нощ, след боя с Дивите кучета — промълви Маугли.
— Каза го и Каа, който е най-мъдър в джунглата.
— А ти какво ще кажеш, Сиви брате?
— Те веднъж те изгониха с тежки думи. С камъни те удряха по устата. Пратиха Булдео да те убие. Искаха да те хвърлят сред Червеното цвете. Не аз, а ти си казвал, че са лоши и безчувствени. Не аз — аз си вървя с моя народ — а ти накара джунглата да влезе при тях! Не аз, а ти съчини песен срещу тях, песен по-жлъчна от всичките ни песни срещу дивите кучета!
— Аз попитах, ти какво ще кажеш?
Те тичаха и разговаряха. Известно време Сивия брат препускаше мълчаливо, после каза между отделните скокове:
— Човешко дете… Властелине на джунглата… Сине на Ракша… Брате мой… Макар че за малко те забравих поради пролетта, твоята диря е моя диря, твоето леговище — мое леговище, твоята плячка — моя плячка, твоят смъртен бой — мой смъртен бой! Аз говоря сега и от името на другите трима! Но ти, ти какво ще кажеш на джунглата?
— Да, прав си! Щом видиш дивеча, няма защо да чакаш! Върви преди мен и събери всички при Скалата на съвета. Аз ще им кажа какво е в стомаха ми. Но те може и да не дойдат, по времето на Новите думи може и да ме забравят!
— Толкова ли си злопаметен? — озъби се през рамо Сивия брат и хукна напред, а Маугли замислен продължи.
През всяко друго време новината би събрала цялата джунгла и козината на всички щеше да настръхне, но сега животните бяха заети да гонят своята плячка и да се бият, и да убиват, и да пеят. Сивия брат тичаше от животно на животно и викаше:
— Властелинът на джунглата се връща при Човека. Елате при Скалата на съвета!
Но щастливите, разгорещени животни само отговаряха:
— О, той ще се прибере пак през летните горещини! Дъждовете пак ще го накарат да се прибере в своето леговище! Тичай и пей с нас, Сиви брате!
— Но Властелинът на джунглата се връща при Човека! — повтаряше Сивия брат.
— А? Бей? Айова? Та нима от това времето на Новите думи е по-лошо? — отговаряха те.
И когато Маугли със свито сърце се изкачи по добре познатите скали, там, на мястото, където за първи път бе доведен пред Глутницата, той намери само четиримата, Балу, която беше почти ослепяла от старост, и тежкия, студенокръвен Каа, свит на пръстени върху празния камък на Акела.
— Значи твоята диря свършва тук, Човече? — каза Каа, а Маугли захлупи лице и се хвърли на земята. — Я извикай Думите! Ние сме от една кръв, ти и аз, Човек и змия!
— Защо не ме разкъсаха дивите кучета? — стенеше момчето. — Моята сила ме е напуснала и това не е от отрова! Денем и нощем чувам двойни крачки по моята диря! Когато обърна глава, сякаш някой в същия миг се е скрил от мен. Отивам да видя кой е зад дърветата, а той не е там. Аз надавам вик и никой не вика обратно, но сякаш някой ме е чул и задържал отговора. Лягам, но не мога да си почина. Тичам своето пролетно тичане, но не се успокоявам. Къпя се, но не ми става хладно. Когато убивам, ми се гади и не мога да се бия, освен когато убивам. Червеното цвете е в тялото ми, а в костите ми има вода, и… аз… аз не знам какво знам!
— Защо е нужно да се говори? — каза бавно Балу и извърна глава натам, където лежеше Маугли. — Акела го изрече край реката: Маугли ще накара Маугли да се върне в Човешката глутница! И аз съм го
