Два млади вълка от Глутницата се въртяха по една пътека и търсеха по-широко място да се бият. (Нали си спомняте, че Закона на джунглата забранява бой там, където Глутницата може да види.) Космите по шията им бяха щръкнали като тел, те лаеха и бясно се дебнеха кой да нападне пръв. Маугли скочи, хвана по едно от протегнатите гърла с двете си ръце и както често правеше при игрите си с Глутницата, очакваше животните да отхвръкнат назад. Но никога не се беше намесвал в пролетен бой. Двата вълка се хвърлиха напред, блъснаха го на земята, а после, без да кажат дума, се затъркаляха, вкопчени един в друг.
Маугли рипна на крака почти преди да беше паднал, и оголи както белите си зъби, така и ножа си. В този миг би убил и двете животни само защото се биеха, а той искаше да пазят тишина, макар че, според Закона, всеки вълк има право да се бие. Той затанцува край тях с приведени рамене и трептящата му ръка беше готова да нанесе двоен удар, щом мине първият жар на вълчото боричкане, но докато чакаше, сякаш цялата му сила го напусна, ножът се наведе надолу, той го прибра в калъфа и загледа.
— Трябва да съм ял отрова! — каза си той накрая. — Откак пръснах Съвета с Червеното цвете, откак убих Шир Хан, никой от Глутницата не е успявал да ме блъсне на земята! А тези са нищо и никакви малки ловци от опашката на Глутницата! Моята сила ме напусна и сигурно сега ще умра. О, Маугли, защо не ги убиеш и двамата?
Боят продължи, докато единият от вълците побягна, а Маугли седеше сам на изровената кървава земя и гледаше ту ножа си, ту ръцете и краката си, а непознатото чувство на мъка го заливаше все повече и повече, както водата залива паднало дърво.
Тази вечер той уби рано и яде малко, за да бъде в добро състояние пред своето пролетно тичане, и яде сам, понеже народът в джунглата бе зает да пее или да се бие. Това бе една истинска „бяла нощ“, както ги наричат тук. От утрото насам зеленината бе сякаш израсла за цял месец. Маугли прекърши един клон, който вчерашния ден бе още покрит с жълти листа, и от него закапа мъзга. Мъховете се къдреха в краката му, дълбоки и топли, младата трева не бодеше с остри краища и всички гласове в джунглата ехтяха в общ акорд, сякаш луната бе докоснала огромна арфа — тази пълна луна на Новите думи, която разливаше светлината си по скали и езера, плъзгаше я между стеблата и лианите и я прецеждаше през милиони листа. Макар да беше нещастен, Маугли запя от радост, когато започна своето тичане. Това тичане приличаше повече на полет, защото той бе избрал дългия, спускащ се надолу склон, който води през сърцето на джунглата към северните блата, и там гъвкавата почва заглушаваше стъпките му. Човек, израснал между човеци, би се препънал много пъти на измамната лунна светлина, но мускулите на Маугли, обучени от живота в джунглата, го носеха, сякаш бе перце. Ако някой гнил дънер или скрит камък се сринеше под петите му, той скачаше напред, без да падне, все със същата скорост — това не му костваше никакви усилия, нито пък мислеше за него. Когато се умори да тича по земята, той като маймуна протегна ръце към най-близката лиана, сякаш политна нагоре през тънките клони, и там продължи по горните пътища на дърветата, докато му омръзна — тогава пак се спусна долу по дългите, увиснали лиани. Минаваше през тихи топли долчинки, заобиколени от влажни скали, където едва дишаше от тежкия аромат на нощните цветя и разтворилите се пъпки на пълзящи растения, през тъмни горски булеварди, където лунната светлина падаше на ивици, правилни като квадратите на мраморен под в църквите, през гъсталаци, където мокра млада зеленина се изправяше до гърдите му и го прегръщаше през кръста, през хълмове, увенчани с остри скали, където скачаше от камък на камък между леговищата на уплашени малки лисици. Той едва дочуваше далечното „чрък-чрък“ на глигана, който си остреше зъбите на някое дърво, а по-късно срещаше и самия звяр да драще и разкъсва червеникавата дървесна кора с разпенена уста и пламтящи очи. Или пък се отбиваше встрани, щом чуеше звука на тракащи рога и съскащо сумтене, и пробягваше край двойка обезумели елени, залитащи насам-натам с наведени глави, изцапани с кръв, която се чернееше на лунната светлина. Или пък чуваше от някой речен брод Джакала, крокодилът, да мучи като бик, или разтревожваше възел отровни змии, но преди да могат да го ухапят, побягваше, пресичаше блестящия речен чакъл и отново влизаше дълбоко в джунглата.
Така тичаше той, от време на време викаше, от време на време запяваше и през тази нощ бе най- щастливото същество в джунглата, докато мирисът на цветята му подсказа, че е близо до блатата, а те бяха много отвъд най-далечните му ловни места.
И пак един Човек, израснал между Човеци, тук би потънал още на третата си крачка, но краката на Маугли сякаш имаха очи и скачаха от чим на чим и от бучка на бучка, без да търсят помощта на истинските очи. Той се насочи към средата на блатото, разтревожи със своя бяг патиците и седна на покрит с мъх дънер, потопен в черната вода. Навсякъде около него блатото беше будно, понеже напролет Птичия народ спи твърде малко и ятата цяла нощ прелитат нагоре-надолу. Но никой не забелязваше, че Маугли седи между високата тръстика, тананика песни без думи и оглежда твърдите си кафяви пети, да не би да се е забол някой трън. Цялата му мъка сякаш бе останала назад, в неговата джунгла, и той тъкмо започваше една песен, когато тя изведнъж се върна — сега десет пъти по-остра. За да развали всичко още повече, луната точно тогава залезе. Този път Маугли се изплаши.
— Тя била и тук! — каза той полугласно. — Тя ме е следвала. — И погледна през рамо, за да види дали не стои зад него. — Но тук няма никого!
Шумовете в блатото продължаваха, само че нито птиците, нито другите животни го заговаряха и новото чувство на мъка се разрасна.
— Сигурно съм ял отрова — каза си Маугли с отчаян глас. — Трябва по невнимание да съм ял отрова и моята сила ме напуска. Страхувах се и все пак не бях аз, който се страхуваше. Маугли се страхуваше, когато двата вълка се биеха, а Акела, дори Фао веднага биха ги усмирили! Въпреки това Маугли се страхуваше! Това е сигурен знак, че съм ял отрова!… Тези неща не интересуват джунглата! Те си пеят и си викат, и се викат и се бият, и тичат на групи под луната, а аз — хай-май! — аз умирам в блатото от отровата, която съм изял! — Той почувства такава скръб към самия себе си, че едва не заплака. — И после — продължи той, — ще ме намерят да лежа в черната вода! Не, ще се върна в моята джунгла и ще умра върху Скалата на съвета и Багира, която обичам, Багира може би, ако не крещи из долината, ще пази за малко останките, да не би Чил да постъпи с мен така, както постъпи с Акела! Голяма топла сълза капна на коляното му и макар Маугли да беше нещастен, сега се почувства щастлив, че е толкова нещастен, ако бихте могли да разберете това обърнато наопаки щастие.
— Така както Чил, лешоядът, постъпи с Акела — повтори той, — оная нощ, когато спасих Глутницата от Дивите кучета! — После притихна за малко и си спомни последните думи на Единака, които и вие, разбира се, помните. — Тогава Акела ми каза много глупави неща, преди да умре, понеже, когато умираме, нашият стомах се променя. Той каза… Не, въпреки всичко аз съм от джунглата!
Той се бе възбудил от спомена за битката край Вайнгунга и извика на глас последните думи. Една дива биволица скочи на колене между тръстиките и изпръхтя:
— Човек!
— Уф! — каза Миса, дивият бивол (Маугли го чуваше как се обръща в локвата). — Това не е Човек! Това е само голият вълк от Сионийската глутница. В такива нощи той тича насам-натам.
— У ф! — каза биволицата и пак пъхна глава в тревата. — Аз помислих, че е Човек!
— Нали ти казвам, че не е Човек. Ей, Маугли, да няма опасност?
— „Ей, Маугли, да няма опасност?“ — подигравателно повтори момчето. — Само за това мисли Миса: да няма опасност! А за Маугли, който броди насам-натам в джунглата и наблюдава какво има, за него никой не се интересува!
— Колко силно вика! — каза биволицата. — Така викат те — презрително подметна Миса, — те, които само късат тревата, а не знаят как да я ядат! — За много по-малка обида — безмълвно изохка Маугли, — за много по-малка обида през последните дъждове прогоних Миса от локвата му и го яздих през блатата с юзда от тръстика!
Той протегна ръка да откъсне една от перестите тръстики, но я дръпна обратно и въздъхна. Миса продължи да преживя, а високата трева се разтвори там, където пасеше биволицата.
— Не, аз няма да умра тук — каза той гневно. — Да ми се подиграва Миса, който е от една кръв с Джакала и дивото прасе! Нека отида отвъд блатото, да видя какво ще стане по-нататък! Никога не съм имал такова пролетно тичане, и горещо, и студено едновременно. Ставай, Маугли!
Той не можа да устои на изкушението да се промъкне през тръстиките до Миса и да го убоде с върха на ножа си. Едрият, изкалян бивол изхвръкна от локвата като снаряд, а Маугли така се разсмя, че трябваше да седне на земята.
