— Може ли да ми дадеш пистолета. Мисля да поразгледам този кораб. — след което Мартин влезе в стаята и излезе подаващ на Виктор старинният пистолет и мунициите за него. Виктор сложе пистолета на колана си а мунициите в торбичката отзад при ножовете за хвърляне.
— Господ да ми е на помощ ако трябва да се бия с някой от тези пирати. — помисли си Виктор след което уверено и тохи запристъпва по тесните коридори на корабът.
„Сигурно са ги направили за да не могат да се измъкват враговете им от битка. Е поне ще има какво да разказвам на другите.“ — на лицето мъ се появи бледа усмивка. Изведнъж зад себе си той чу стъпки. Той бързо приготви в дясната си ръка пистолета а в лявата сабята, обърна се и се озова в лице с…
— Ммм… благодаря ти — неловко каза Рейчъл, все още бе в шок от появата на Малчо и навременната намеса на Силвър.
— Няма защо… ти добре ли си? — попита мъжът, а момичето ясно разчете загриженоста в погледа му.
— Да… появи се съвсем на време… този път нямах ваза на близо… — подметна Рейчъл и се подсмихна бегло.
Силвър се засмя.
— Впрочем защо в един момент капитана нарежда да ни правят на мезе един вид а после ни дава каюти и храна и въобще-попита Блейкли. Обикновенно не би се доверила на някой си, още по-малко на един от пиратите, но Силвър излъчваше някакво приятелско отношение. Определено Рейчъл не го възприемаше като част от цялата тази пасмина морски псета.
— Честно да ти кажа и аз незнам… брат ми обикновенно минава за човек с остановени принципи, ако въобще това негово държание се усланя на някакви принципи, но нещо го е прихванало-отвърна Силвър, и замислено се приближи до едно малко кръгло прозорче. Рейчъл се замисли за момент но го последва.
— Значи по начало ако не се е случило въпросното „нещо“ което го е накарало да си промени държанието ние… — Рейчъл говореше така както правеше обикновенно когато започваше да проумява нещо ужасяващо или объркващо, в случая и двете…
— Щяхте да сте мъртви… е онези момчета ако не се бяха измъкнали смаи със сигурност щяха да са- допълни Силвър.
— Ами ние с Ксев?
— Забелязах, че поне ти няамше намерение да се оставиш лесно което значи, че щеше д аис мъртва, същото щеше да последва и Ксев.
— Но ти ни пусна-Рейчъл се вгледа в болезнената гримаса изписала се по лицето на пирата.
— Да… така е… мразя кръвопролитията… ако е някой който си го заслужава… да… но невинни хора- обясни Силвър.
— Двамата с капитана… Джош или както му беше името…
— Джон-поправи я с усмивка Силвър.
— Да… Джон… вие сте толкова различни… за братя…
— Ние не сме истински братя… аз съм кръвен брат на Джон, но нищо повече…
— Ето защо ти не си дивак като него-Рейчъл се усмихна, а дяволити пламъчета заиграха в очите и.
— Виж той не е дивак… просто е малко нецивилизован, но това е защото е израстнал на кораба а не в аристократично семейство.
— А ти си израстнал в такова така ли? — Рейчъл скръсти ръце.
— Ами може да се каже-Силвър отново се загледа през прозорчето. В погледа му се разчиташе мъка опо отминали спомени, изглежда отдаван не се бе замислял за произхода си.
— Явно тази тема е неприятна-измърмори Рейчъл-Извинявай.
— Не… няма нищо-отвърна Силвър и тръсна глва сякаш за да прогони мрачните мисли.
„Силен… а всъшност чуствителен“-помисли си рейчъл, точно когато погледите на двамата се срещнаха. Момичето се почуства странно, сякаш нещо я караше да се приближи до този пират. Някаква сила, която не бе срещала преди. Устните им горяха, жаждаат бе непоносима. Силвър постави ръцете си на кръста на Рейчъл, лицата им се приближаваха. За миг момичето отмести поглед… нещо огромно се бе появило точно до нея… последва писък.
Беше паяк. По-скоро паячище. Пъплеше по отрещната страна с дълги космати крака, а тялото му бе ужасно издуто и грамадно. Очите на Рейчъл се разшириха от ужас. Принципно момичето не се плашеше от такива гадинки, но това мутирало създание си заслужаваше. Тя видимо потръпна като си представи, че има някакъв шанс да прекара нощта с него. Силвър отначало не може да разбере какво бе предизвикало писъка на чернокоската. Обаче и други го бяха чули…
Мартин и Ксев никак не си бяха губили времето в каютата — двамата бяха обмислили план(макар да имаше някои доста важни пропуски в него)за бягство от този кораб. Те сега бяха застанали пред „стаята“ на Рейчъл и ясно чуха как приятелката им бе извикала. Понеже вратата беше леко открехната Мартин успя само да види силуета на Рейн. Двамата с Ксев се спуснаха „войнствено“ към Силвър, и Сийбърг го удари с дръжката на сабята, която държеше. Мъжът падна с едно глухо „Туп!“ на дървения под. Рейчъл бе толкова учудена, че не реагира никак-просто стоеше като втрещена, загледана в своите приятели.
— Какво направихте? — попита тя, като успя малко да се освести.
— Спасихме те, как какво?! — отвърна и Ксев, като леко се засегна, че Блейкли дори не им бе благодарила.
— Единственото нещо, от което в момента имах нужда да ме „спасявате“ беше ето онова-и чернокоската посочи с пръст към паяка, обаче другите двама не и обърнаха никакво внимание. Те я замъкнаха към вратата като пропуснаха покрай ушите си и следващите и реплики, въртящи се най-вече около това дали Силвър беше добре след удара. Когато отново се намериха в тихия коридор приятелите се запътиха право към каютата на капитана…
А там сега персоните бяха… заети. Ашли въобще не успя да загрее защо Джон бе присвил така страдалчески очи.
— Какво правиш? — попита го тя и усети как започва да и става много смешно.
— Ами… — отвърна капитанът-Всеки път получавах шамар от теб, когато се опитвах да те целуна и вече ми стана навик да очаквам такова нещо-усмихна се и момичето за пореден път се увери, че имаше наистина чаровна усмивка.
Ашли се засмя, но не пресилено, както обикновено правеше в присъствието на Рейн. После се приближи още повече до Джон и като постави ръце на рамената му прошепна тихичко на ухото му:
— Е, този път за разнообразие реших да направя нещо различно… — целунаха се отново. Беше наистина главозамайваща целувка и сякаш нищо не можеше да развали момента… Е, почти нищо. За втори път тази вечер се чу едно глухо „Туп!“. Джон се свлече в безсъзнание на пода, а Ашли се чудеше какво толкова бе направила, когато… всичко и се изясни като бял ден. Точно зад капитана бяха застанали приятелите и и Ксев държеше в ръцете си сабята, с която вероятно бе ударила здравата Рейн зад врата.
— Какво направихте? — попита учудена русокоската, а Сийбърг се смръщи и след това отвърна:
— Странно… За втори път вече ми го казват! — и погледна към Рейчъл.
— Какво… — все още недоумяваше Уайлд, ала Мартин я прекъсна притеснено:
— Момичета, мисля че нямаме време сега да си говорите, защото трябва да побързаме и да се махнем от тук.
— Но аз не искам! — заинати се Ашли и тъкмо щеше да се наведе да види Джон, когато без предупреждение приятелят и я метна на гръб и четиримата излязоха от каютата, сблъсквайки се с Виктор. Без да се суетят намериха изход и се отправиха към близката тропическа гора. Ашли хвърли нещастен поглед към кораба, който се отдалечаваше все повече и повече от нея(или по-скоро тя от него, все още на гърба на Мартин), надявайки се да види отново Джон и той да не е много бесен, заради случилото се…
Джон бавно отвори очи… над него стоеше Силвър, който изглеждаше разтревожен… Джон докосна врата си и усети ужасна болка…
— По дяволите… какво стана… — обърна се той към приятеля си…
— Еми не знам точно обаче нещата са много… — след това се замисли… —ужасно много лосхи…
Джон се огледа… той усети как стомахът му се свива… в стаята я нямасхе…
