— Какво имаш предвид? — попита Мартин, който през последните няколко минути сякаш не бе там.
— Ами това-незнайно от къде Виктор извади две бутилки ром.
— Уау… това пък от к’де го взе? — попита Мартин и погледна шаштисано бутилките върху чиято повърхност отраженията на пламъците от огъня си играеха гонейки се.
— Ами от пиратите… нали излязох да се поразходя и случайно открих избата… реших да се почерпим и така… — обясни момчето.
— Аз… аз… не обичам ром-отсече Ашли… това и напомни са Джон и онзи първи път в каютата му, когато той я заля с ром.
— Аз пък няам да откажа-отвърна Рейчъл и бегла усмивка се появи по лицето и. За никой не бе тайна, че силните питиета и бяха слабост.
Блейкли взе шишето от Виктор и изпи една доста голяма глътка.
— Страхотно-заяви момичето и подаде към Ксев, която оабче си оставаше все така унила.
— знаете ли какво-изведнъж се сети Мартин-Аз не съм приготвил десерта… Виктор изпече заека, редно е аз да усигоря десерта-той хукна към вътрешноста на джунглата.
— Този луд пък на къде отиде? — учуди се Виктор и отпи жадно от рома.
Половин час по-късно Марти се върна с едно огромно палмово листо отрупано с нарязани плодове, изглежда бе използвал някой от пиратските ножове.
— Уау-бе ред на Виктор да се изуми-Страхотно… тук сигурно има от всички видове цитросови плодове- погледът на момчето блестеше, а една от бутилките ром вече се дъркаляше по пясъкът. Но не смао погледът на Виктор бе необичайно весел, за създалите се ситуации, изглежда Ашли по време на дилемата дали да замръзне или да пийне малко ром също бе попрекалила с питието и сега шумно обясняваше колко симпатичен всъшност бил Джон-пирата. Рейчъл се кикотше като луда. Личеше си, че единствената която не бе прекалила бе Ксев, която бе пийнала съвсем малко и то смао защото приятелите и я бяха накарали. Всички се нахвърлиха на плодовете. Вечерта бе необичайно приятна. Наоколо нямаше и следа от пиратите, щурците пееха, тийновете имаха достатъчно алкохол, а огънят игриво подскачаше в импровизираното огнище. За хора които рядко бяха излизали сред природата 5тимата се справяха доста добре. Изглежда тази катастрофа бе събудила дивото в тях.
Един по един приятелите започнаха да заспиват. Но неприятностите никога не закъсняват… алкохолът винаги е способен да замъгли съзнанието на човек и макар тук да ен можеше да навлече кой знае какви неприятности като катастрофи и пожари, то пак показваше и своята отровна страна.
На сутринта всички с изключение на рейчъл се събудиха рано. Главите ги боляха, кой заради шумотевицата, кой от алкохола, но главоболие имаше. Ксев и Ашли бяха утишли до морето за да донесът малко вода с която да спретнат приятен номер на Рейчъл.
— Сега ако не се събуди няма какво друго да направим-кикотеше се Ашли. — Ще броя до три…
Двете момичета се спогледаха, точно когато щяха да лиснат пълното със солена вода палмово листо в/у приятелката си, Мартин ги спря.
— какви ги вършите… инфаркт ли искате да получи?
Двете момиччета подскочиха стреснато изтървавайки листото на земята.
— А ти нас ли искаш да докаераш до инфаркт? — извика сърдито Ашли опряла ръка в/у сърцето си. — Уфф сега ще я събудя-тя застана на колене до спящата Рейчъл и започна да я буди. — рейч, Рейч… ставай послапалнке… хайде… Рейч-момичето погледна мнително към спящата. Момичето постави ръка ан челото на Блейкли и изпищя.
— Какво има? — до нея застана Ксев.
— Господи Рейчъл е вдигнала страшна температура-извика ужасено Ашли и започна да кърши ръце.
— Стига на дали е нещо сериозно-Ксев протегна ръка и докосна челото на приятелката си. — От какво ли може да е… вчера бе здрава?
— От това-за пореден път изписка Ашли и посочи остатъците от „платото“ с плодове.
— Какво? — неразбираше Ксев.
— Рейчъл е алергична към киви… ако е яла… бе достатъчно пияна, че да не забележи-ужаси се русокоската.
Виктор, който също бе излязал навън, но поради лични причини-"да си проветри лицето", примерно, се върна и скупчилите се приятели около Рейчъл успешно привлякоха вниманието му.
— Какво става тук? Какво и е на Рейчъл? — попита момчето, като се смръщи.
— Киви-пророни едвам Ашли и се обърна към него. Обаче явно Виктор и представа си нямаше за какво говори тя и по лицето му се изписа гримаса, сякаш той си мислеше, че Уайлд още не я е пуснало от вчера.
— Виждам, че е киви-отвърна Магкрегъри.
— Не, не разбираш-поклати глава русокоската и след това допълни-Киви и Рейчъл-после обаче някак думите и прозвучаха по-глупаво и несвързано, отколкото бе предполагала. Виктор хвърли поглед, зовящ за помощ към Ксев и Мартин, което бе явно доказателство, че момчето все още отказваше да възприеме думите и.
— Ъъъъ… добре. Е, и?
— О, добре-въздъхна Уайлд, и без това нямаше време за губене-Рейчъл има треска, защото снощи е яла киви, а е алергична към него. — от притеснението, изписало се сякаш от невидима ръка по лицето на Виктор, разбра че най-сетне той бе разбрал.
— И… какво смятате да правите? — зададе въпроса, който се запитваха и останалите, обаче отговор така и не се появяваше.
— Не знаем-Ашли зарови ръце в косата си и усети как безсилието я обгръща в невидимите си ръце. Тя нямаше как да се пребори с него, но думите на Майкъл я изтръгнала убедително.
— Аз… мисля, че знам какво трябва да направим… — момчето започна да „пука“ пръстите си. Правеше така само, когато бе наистина притеснен. Останалите се вгледаха очакващо в него. — Трябва да и дадем… пенецилин.
Ашли усети как нещо невидимо, но тежко се стоварва върху и. От къде можеха да намерят пенецилин, като едвам набавяха храната си в този отделен от цивилизацията свят? Отново безсилието започна да я облива на силни вълни.
— От… от къде ще го намерим? — попита след малко тя, защото настъпилата тишина я подтискаше още повече. — Нали… нали няма шанс тя да умре? — Майкъл не отвърна нищо. Едва сега в съзнанието на Виктор изплува като далечен спомен часа по Първа Помощ, където бяха учили за видовете трески и тяхното лечение. Разбира се, не бяха нищо сериозно… ако наблизо имаше лекарства. В противен случай можеха да доведат дори до… край…
— Не… не… — зашепна Ксев-Трябва да има начин. Не може така! Рейч, дръж се!
В следващия момент приятелите си помислиха, че Рейчъл действително бе чула думите на Сийбърг, защото се размърда и започна да говори неразбираемо. После, обаче, осъзнаха, че тя само бълнуваше.
— Какво казва? — попита Ашли и се приближи още повече до чернокоската.
Блейкли изглежда се усмихна. Сетне размърда глава, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, и промълви с големи усилия:
— Силвър… Внимавай… Силвър… Не…
— Силвър? — повтори неразбираемо Виктор, но на Уайлд и беше станало ясно за кого говореше приятелката и-за пиратите… Ами, да! Пиратите!
— Знам от къде ще вземем пенецилина-каза изведнъж тя обнадеждена, като се обвиняваше мислено, че не се бе сетила по-рано. Ксев, Мартин и Виктор я погледнаха неразбираемо и момичето продължи-От пиратите! Нали те имат кораб и би трябвало в него да има лекарства и разни такива… — после допълни, като срещна несъгласния поглед на Ричърд-Това е единственият ни шанс!
Сърцето и заби по-бързо. Значи все пак отново щеше да види Джон. Обаче в миг Надеждата и се изпари толкова бързо, колкото се бе и появила. Капитанът и бе споменал, че именно днес те отплаваха.
— Тогава… да вървим-рече, явно против волята си, Ксев.
— Не… Няма смисъл-думите сами се изрониха от устата на русокоската-Сигурно вече са заминали… Поне Джон така каза вчера.
