Сърце в опасност

— Не виждам как, след като старши лейтенантът очевидно настоява за дуел.

— Е, добре. — Хафярд кимна на секундантите. — Ако всичко е наред, можем да почнем. Имаме ли на разположение лекар?

Дебел мъж с перука вдигна ръка и пристъпи важно напред.

— Доктор Мур, на ваше разположение.

— Ще ви замоля при команда en garde да заемете позиции — обяви навъсено арбитърът. — Нали няма да сгреша, ако кажа, че съперниците са решили да не се съгласяват да приключат дуела при първото проливане на кръв? Е, в такъв случай нека бог се смили над душите ви, господа!

Катрин се отдръпна от прозореца бледа като платно.

— Не са съгласни да спрат след първото проливане на кръв — прошепна тя ужасена. — А това значи… дуел със стопроцентов смъртоносен край. — И тя изтича с разтуптяно сърце към вратата.

— Катрин, къде отиваш?

Без да отговори на Хариет, тя вдигна високо широките си поли, изтича в коридора и надолу по стълбата, сякаш подгонена от демони. Дръпна силно тежката дъбова врата, изтича по ситния чакъл в алеята за карети, после през поляната, където се подхлъзна няколко пъти в мократа от росата трева, но не намали темпото. Още преди да заобиколи къщата и да стигне в задния двор, чу рязкото звънтене на метал. Смъртоносната битка вече беше започнала…

Съперниците бяха свили лява ръка в лакътя, за да пазят по-добре равновесие, докато кръстосват саби. Удари и отбивания се следваха непрекъснато, а зрителите затаяваха напрегнато дъх, защото само след няколко мига стана ясно, че един срещу друг са застанали двама майстори във фехтовката. Силните им добре пресметнати движения напомняха балет с тази разлика, че един от участниците в този балет нямаше да оживее.

Хамилтън беше приятно изненадан от умението на своя противник, защото сега можеше да изтъкне собствената си смелост и да не се изложи по-късно на обвинението, че е убил човек, който не владее майсторски оръжието. Успя с ловък финт да подлъже Монтгомъри да остане за миг уязвим и веднага използва това за удар в незащитената горна част на ръката му. Възклицание се изтръгна от тълпата, когато се проля първата кръв и както го изискваха правилата, след попадението бе дадена кратка почивка.

Монтгомъри отказа с пренебрежителен жест помощта на лекаря и вдигна сабята си за подигравателен поздрав. Лицето му беше сякаш каменно, беше стиснал зъби, а очите му блестяха на светлината на фенерите като два въглена.

При командата encore Гарнър веднага яростно нападна, накара противника си да отстъпи, откри отново незащитено място и улучи слепоочието на търговеца малко над дясното ухо. От раната бликна кръв, потече по бузата и образува петна по бялата копринена риза. Без да обръща сериозно внимание на раната, сега Монтгомъри силно контраатакува и накара безмилостно Хамилтън да отстъпи чак извън пределите на кръга от фенери. Зрителите му сториха уплашено място, но Гарнър успя да сложи край на атаката. Всъщност и той беше ранен в едната ръка и в шията, а ризата му беше разкъсана от рамото до кръста. Двамата мъже бяха плувнали в пот, половината лице на Монтгомъри беше обляно в кръв. Атаката му беше струвала очевидно много усилия и му се налагаше да прехвърли тежестта върху здравия крак, нещо, което Гарнър, разбира се, забеляза. Макар да беше не по-малко изтощен, беше сигурен в победата си. Още малко, и ще нанесе на този нагъл търговец смъртоносния удар.

При следващия сблъсък и двамата мъже допуснаха грешки в отбраната и получиха нови ранения. Монтгомъри се присви от болка и поотстъпи назад, но Гарнър го последва, напрегна последни сили и реши, че е вече на път да изпълни желанието си, когато противникът му се спъна и за малко не изгуби равновесие. В последната секунда се хвърли все пак напред и направи маневра, която Хамилтън не очакваше, всеки случай не на този последен стадий на двубоя. Искри изхвърчаха, когато остриетата отново се кръстосаха, но този път Монтгомъри имаше предимство и успя да избие сабята на Хамилтън от ръката му.

Все още, без да вярва, но вече ужасен, старши лейтенантът гледаше острието на противника — то беше насочено право в сърцето му, но после леко се отклони встрани, преди да прониже меката тъкан между две ребра и да проникне чак до дръжката в тялото му. Гарнър не искаше да падне на колене и отначало не усети никаква болка, а само световъртеж. Едва когато Монтгомъри извади окървавената си сабя от раната, старши лейтенантът се строполи тежко върху мокрия калдъръм и зачака последния удар, който трябваше да го отърве от мъките.

Гледаше със злоба търговеца.

— Какво чакате още? — изхриптя той. — Хайде, довършете делото си, копеле недно!

Монтгомъри се изправи и неестественият блясък изчезна постепенно от погледа му. Втренчи се в сабята си, после я захвърли изведнъж, отвратен, настрана и отстъпи на няколко крачки от Гарнър.

Секундантите на старши лейтенанта избързаха към него, хванаха го под мишниците, когато той напразно се опита сам да се изправи на крака. Полузамаян, Рифър осъзна, че Деймиън му пъха в ръцете кърпа, за да я притисне към силно кървящата рана на слепоочието. Друг човек вече се беше заел с раната на бедрото.

— Ела — настоя Деймиън, като хвърляше тревожни погледи към драгуните, които се бяха струпали възбудени около своя другар. — Не ми се вярва да си си спечелил тук много приятели.

— Монтгомъри!

Търговецът спря и се обърна. Гарнър се беше изправил на крака, но се олюляваше, а хората се опитваха безуспешно да го убедят да напусне бойното поле.

— Не се опитвайте да избягате, копеле проклето!

Монтгомъри присви силно очи.

— Нямам какво повече да правя с вас, старши лейтенант. Трябва да се примирите с мисълта, че съм ви подарил живота.

— Да се примиря с това? Никога! — Хамилтън се отскубна от другарите си и се запрепъва напред с кървава пяна на устата. — Или си въобразявате вече, че сте ме победил? Имахте късмет, нищо повече, но бяхте и си оставате жалък страхливец!

— Щом така смятате, старши лейтенант… А сега се разделям с вас и се надявам повече да не се видим.

— Копеле! — изруга Гарнър с разкривено от болка и гняв лице. — Копеле! Не, ще се видим, и тогава ще съжалявате, че сте ми обърнал гръб! Чувате ли ме, Монтгомъри! Не бягайте оттук!

Коленете му отново се подкосиха и секундантите го подхванаха, за да не падне. Очите му се обърнаха, виждаше се само бялото им, и той изгуби съзнание. Двама мъже дотичаха с носилка, сложиха го на нея и го отнесоха в къщата. Докторът избърза разтревожен след тях.

В това време Деймиън отведе приятеля си в едно помещение до конюшните и го накара да свали ризата и панталона. Раната на бедрото беше толкова дълбока, че трябваше на всяка цена да бъде зашита. Но тъй като докторът щеше да е зает засега с Гарнър, Деймиън извика едно конярче, което имаше опит с ранени коне. Рифър изтърпя безмълвно болезнената процедура, а Деймиън отпрати ратая и собственоръчно го превърза.

— Колкото по-бързо се махнеш оттук, толкова по-добре — измърмори той, смръщил чело. — По дяволите, трябваше да предвидя, че такова нещо може да се случи.

Рифър отхапа крайчеца на една пура и я запали.

— Заради моята личност или защото този старши лейтенант е едно арогантно копеле, свикнало да се перчи като паун?

Деймиън му хвърли гневен поглед.

— На тебе май всичко това ти изглежда много забавно, но Гарнър държи на думата си. Той никога няма да ти прости унижението.

— По-доволен ли щеше да си, ако го бях убил?

— Би спестило и на двама ни куп бъдещи неприятности, така мисля.

Монтгомъри се наведе над съда с вода, изми лицето и врата си от потта и кръвта. Когато вдигна очи, видя, че сър Алфред Ашбрук е застанал на вратата.

Деймиън се обърна учуден.

— Татко?