Сърце в опасност

— Не съм й се натрапвал — възрази спокойно Монтгомъри. — Аз просто й честитих.

Сгърчените пръсти на Хамилтън можеха всеки миг да строшат тънката чаша, която държеше.

— Катрин, сега трябва да се прибереш вътре… Въздухът тук вънка става непоносимо студен.

— Идваш ли с мен? — измърмори тя умолително.

— Още не. Монтгомъри и аз още не сме приключили разговора си.

Катрин докосна ръкава на китела му.

— Хамилтън, моля те…

Гарнър отблъсна ръката й.

— Казах ти да се прибереш! Сега става дума за нещо между Монтгомъри и мен.

— Съжалявам, но се налага да ви възразя — Рифър беше вперил поглед в нажежения връх на пурата, сякаш наоколо нямаше нищо по-интересно. — Бих имал за какво да поговоря с госпожица Ашбрук, не с вас. Въпреки това съм готов да се извиня, за да сложим край на това наистина необикновено недоразумение, което явно ви създава големи проблеми. Просто нямах представа, че времето на дамата е било запазено за вас.

Хамилтън изскърца със зъби.

— Катрин може да разполага свободно с времето си и ако желае да го прекарва в компанията на безпринципни нехранимайковци, това си е нейна работа.

Монтгомъри дълго мери с поглед драгуна от глава до пети, после изрече с кадифен глас:

— Мога само да повторя — съжалявам, че неволно съм ви настъпил по крака. Та, ако пожелаете сега да ме извините…

Той се поклони учтиво на Катрин и понечи да влезе в залата, но в този миг сабята на старши лейтенанта напусна със съскане ножницата си и стоманеният й връх докосна дантеленото жабо на Монтгомъри.

— Извинение не е достатъчно — изсъска Гарнър. — Освен ако не признаете открито, че сте не само нахалник, но и страхливец.

— Какво, по дяволите, става тук?

Катрин се сви, чула кънтящия глас на баща си, а на лицето й не остана капчица кръв. Сър Алфред изскочи на терасата, следван от полковник Хафярд, Деймиън и Хариет.

— Пак питам — какво е станало тук? Старши лейтенант, махнете проклетото си оръжие и ми обяснете държанието си.

— Тъй вярно — излая полковникът. — Вие сте гост в този дом и тук не е място за игрички със саби.

— Да, но е също тъй недопустимо в този дом да се допускат оскърбления, каквито този… този джентълмен си позволи спрямо Катрин и мен — възрази Гарнър.

— Какво? Какви оскърбления?

На Катрин й идеше да потъне вдън земя. Деймиън и Хариет се бяха втренчили в нея, сякаш бяха сигурни, че тя е виновна за всичко, а полковник Хафярд беше стиснал неволно дръжката на сабята си, сякаш имаше намерение да посече всеки, който помръдне от мястото си.

Лицето на сър Алфред стана пурпурно червено.

— Вече ви казах да скриете оръжието си, старши лейтенант! Ако тук наистина се е случило нещо невероятно, ще изясним спокойно всичко.

Върхът на сабята се отлепи неохотно от брадичката на Монтгомъри и стоманеното острие изчезна със стържещ звук в кожената ножница.

— А сега бихте ли ми обяснили най-сетне какво се е случило? — изпъчи се стопанинът на къщата.

Заплашен от оръжието на Гарнър, Монтгомъри дори не беше мигнал, а сега се обърна учтиво към сър Алфред.

— Всичко беше просто едно недоразумение, за което вече се извиних.

— Вашето извинение беше чиста подигравка — възрази разпалено Гарнър, — тъй че настоявам за удовлетворение.

Рифър привлече вниманието на сър Алфред към себе си.

— Наистина нямам никакво желание да убия този човек — каза той.

— Да убиете мен? — Хамилтън понечи да се нахвърли върху търговеца. — Хайде, опитайте се само!

— Хамилтън, за бога! — Деймиън побърза да препречи пътя на разярения старши лейтенант. — Рифър, ти какво имаш да ни кажеш за цялата тази невероятна история?

Лека усмивка заигра на устните на Монтгомъри, докато гледаше втренчено Гарнър.

— Старши лейтенантът е бил очевидно шокиран от това, че излязох със сестра ти на терасата да подишаме малко чист въздух. Според него това е възмутително, въпреки че той самият не е предявявал никакви претенции към нея. Затова според мен само госпожица Ашбрук има правото да реши дали наистина е станало нещо обидно, или не е.

— Никакви претенции, така ли? — Деймиън изруга с половин глас. — Та те имаха намерение да обявят в полунощ годежа си.

Хамилтън присви зелените си очи, а възмутеният му злобен поглед накара Катрин силно да се изчерви, изтръгна от очите й сълзи.

— Е, дъще? — гласът на баща й прозвуча като удар с чук. — Чакаме… Този господин обиди ли те, или не?

Тя местеше поглед от едно враждебно лице към друго и горчиво съжаляваше, че е яздила тази заран сама в гората, че се е учила да танцува гавот и изобщо, че се е появила преди осемнайсет години на бял свят.

Търпението на сър Алфред беше на изчерпване.

— Та в какво се състоеше предполагаемата обида?

— Той… той… — Катрин трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да прошепне: — Той ме целуна.

— Той те е целунал? — бащата й я изгледа изпитателно. — Целунал? Въпреки волята ти?

— Аз… — тя прехапа устна. Какво да каже сега? Ако отрече, ще е като плесница за Хамилтън и тя с положителност ще го загуби. Но ако потвърди, проклетият кодекс на честта ще го принуди да я защити. — Аз… Ние танцувахме и в следващия миг… — Катрин сведе клепачи. — Не съм го окуражавала…

Полковник Хафярд си пое дълбоко въздух и се втренчи в Монтгомъри.

— Очакваме обяснението ви, сър.

Черните очи на търговеца оставаха приковани в Катрин, докато отговаряше спокойно:

— Няма какво да обяснявам. Вечерта е прекрасна, държах в обятията си хубава жена… Видях нещо, което пожелах, и го взех.

Полковникът изсумтя ужасен.

— Какво безочие, сър! Както разбирам, старши лейтенант Гарнър с основание смята, че сте засегнали честта му. На негово място сигурно бих реагирал по същия начин.

Хамилтън присви ехидно устни:

— Чухте го от устата на моя началник, Монтгомъри! Сега готов ли сте най-сетне да ми дадете удовлетворение?

Рифър размени мрачен поглед с Деймиън Ашбрук, сви незабелязано рамене и попита:

— Къде и кога?

— Утре, при изгрев слънце. На Кеслърс Грийн.

Монтгомъри поклати засмяно глава:

— Утре имам неотложна работа в Лондон и бих искал преди края на нощта да съм вече на път. Ако нямате нищо против, можем да уредим този неприятен въпрос колкото може по-бързо.

Подигравателният му тон накара Гарнър да пребледнее и дори сър Алфред загуби за миг дар слово от подобна наглост. Но щом се съвзе от първия шок, заяви:

— В такъв случай след половин час в двора пред конюшните. Деймиън, тъй като господин Монтгомъри е твой гост, редно е да му бъдеш и секундант. Какво оръжие избирате, господа?

— Старши лейтенантът предпочита, както разбирам, сабята — каза Монтгомъри. — Аз нямам какво да възразя.