— Не, Хамилтън, не! Той не е по-добрият, не! Той е отвратителен, лукав и безсърдечен…
— Катрин… — Той преглътна мъчително и взе ръката й в своята. — Всемогъщи боже, Катрин, наистина ли го стори? Наистина ли се омъжи за него?
— Нямах друг избор — изхълца тя. — Татко ме принуди. Беше полудял от гняв и заплаши, че ще ме изхвърли от къщи, ще ме лиши от наследство или ще ме омъжи за първия срещнат коняр.
— И ти се омъжи за онзи тип?
— Нямах друг изход — повтори Катрин с обляно в сълзи лице. — Той щеше да ме натири от къщи и къде щях да отида? Към кого можех да се обърна, след като зная, че ти ме мразиш и Деймиън ме мрази, и…
— Аз да те мразя? — Хамилтън отново се обля в пот. — Та аз не те мразя, Катрин. Ти си моя. По дяволите, само моя. И никое арогантно копеле няма да те докосне, докато съм жив!
Той се опита да стане и отблъсна ядосано ръката на Катрин, която се опита да му попречи.
— Хамилтън, какво правиш? Раната ти…
— Онзи тип няма да те има, кълна ти се! Ще го убия, преди да успее да те открадне от мен.
— Не можеш, толкова си слаб сега. Раната ти пак ще се отвори и…
— Ти си моя, Катрин, моя! — Непоносима болка прониза гърдите му и той се строполи с разкривено лице и плувнал в пот върху възглавниците. Устните му се движеха, но нямаше сили дума да изрече.
Катрин избърса лицето му с влажна кърпа и му заговори успокояващо.
— Хамилтън, знаеш, че те обичам.
Очите му леко се отвориха.
— Никому няма да позволя да ме направи за смях — изсъска той. — Никому! Ако те отведе, ще ви последвам, та ако ще и до края на света! Той не бива да се измъкне ненаказан. Той няма да се измъкне ненаказан, кълна ти се!
Откъм коридора се чуха стъпки. Катрин му прошепна бързо в ухото:
— Не бива да предприемаш нищо, преди да се възстановиш. Моля те, Хамилтън, обещай ми!
— Знаеш ли, онова беше трик…Представа нямам как го направи, но сигурно е било трик. Мен още никой не ме е побеждавал на дуел… Да, точно така, някакъв долен трик…
— Хамилтън, толкова искам да остана при теб, но ни трябва време. Раните ти трябва да заздравеят, а татко трябва да проумее какво е направил. Не, чуй ме… — тя сложи нежно пръст на устните му, за да му попречи да й възрази. — Тази заран ще тръгна с Монтгомъри. Просто нямам друг избор, но още в първата странноприемница ще му заявя ясно, че нямам намерение да го придружавам и по-нататък. Ще те чакам там, Хамилтън, и ще можем… ще можем да избягаме заедно! Ще те последвам където пожелаеш, скъпи… до всяко място на този свят!
— Монтгомъри е твой съпруг. Той може да те принуди…
— Той не може за нищо да ме принуди — възрази му тя разпалено. — Освен това бракът беше сключен не само против моята, но и против неговата воля, тъй че ще е предоволен да го анулира при първа възможност. — Освен това съм вече на осемнайсет — зашепна тя още по тихо. — След анулирането на брака моята зестра ще ми принадлежи и ще настоявам Монтгомъри да ми я върне.
Очите на Хамилтън бяха сякаш стъклени, но той се опитваше да разбере всичко, което тя му казваше.
— Хамилтън, той няма да ме докосне, кълна ти се. Докато ти ме обичаш и ме желаеш, никой мъж няма да получи онова, което ти принадлежи.
Ръката му обви шията й и той притисна устни към нейните. Не, целувката съвсем не беше нежна — зъбите му се впиха в устните й, а горещият му език беше възкисел, но Катрин надви нежеланието си, защото знаеше, че е целувка на отчаянието, безпомощността и гнева.
— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той рязко.
— Обичам те, Хамилтън. Обичам те от цялото си сърце.
— Кажи ми, че желаеш само мен.
— Желая единствено теб — прошепна тя страстно, но съвсем тихо, защото нощната болногледачка се беше върнала, а и доктор Мур беше наминал да види пациента си. — Почивай си, скъпи. Скоро ще бъдем заедно, кълна ти се.
Каретата спря пред парадния вход на Роузууд Хол, когато утринната заря обагри хоризонта в светлосиньо. Последните звезди още блестяха на небето и тънка мъгла забулваше земята. Катрин стоеше в хола, където трябваше да се сбогува със семейството си. Над сивия си кадифен пътен костюм носеше леко вълнено наметало, към него малка сива плъстена шапка и ръкавици. Кожени гамаши трябваше да пазят краката й от влага и кал.
Твърдо бе решила да не плаче. След безсънната нощ имаше тъмни сенки под очите и беше много бледа, но й доставяше известно удовлетворение, че баща й не издържаше укоризнените й погледи. Той стоеше, присвил устни, явно неразположен след гуляя. Очите му бяха кръвясали, дантеленото жабо над плисираната яка изкривено, на гърдите ризата му беше на лекета.
— Кати?
Катрин си позволи лека въздишка, когато Деймиън я прегърна, за да й вдъхне кураж.
— Кати, не зная какво да кажа…
Измъченото му лице я изкушаваше да го посвети в плановете си, но не искаше да прави отново прибързани заявления. Деймиън беше казал все пак, че тя може да живее при него в Лондон и беше сигурна, че ще удържи на думата си още щом тя се отърве от Монтгомъри.
— Ех, няма как. Не съм първата дъщеря, изхвърлена като ненужен багаж — каза тя с горчивина. — Но ако бях на твое място, бих обявила час по-скоро в църква годежа с Хариет… преди някой да съсипе и твоето щастие.
Нарочно го каза високо, за да чуе и баща й саркастичната забележка. Сър Алфред се изчерви и се изкашля, но надеждата й, че ще се извини беше напразна.
— Бъди щастлива, дъще! Дръж се прилично и покажи на този Монтгомъри от какво тесто сме замесени ние, Ашбрукови. А сега се сбогувай с майка си и обещай, че ще ни съобщиш адреса си в Лондон, за да може тя да те посети.
Сълзите напираха в очите на Катрин, но тя успя със сила на волята да ги сдържи поне докато се сбогуваше с майка си. Лейди Карълайн, изглежда, също беше прекарала безсънна нощ, но беше очевидно и твърде доволна, което даваше основание да се предположи, че е будувала не от загриженост за дъщеря си, а защото лорд Уинстън й е попречил по много приятен начин.
— Довиждане, майко. Не допускай по моя вина да ти се появи, та макар и един-единствен, бял косъм.
Лейди Карълайн се усмихна уморено.
— Не се съмнявам, че ще извлечеш най-доброто от създалото се положение, та нали в края на краищата във вените ти тече и моя кръв. Съпругът ти е богат, привлекателен и много…
Катрин й обърна хладно гръб.
— Катрин! Катрин! — Хариет дотича като вихър, с развети коси и омачкана бална рокля, която не беше свалила, преди да заспи, изтощена, на един стол. — Защо не ме събуди?
— Не ми даде сърце. — Катрин прегърна бурно приятелката си. — Та ти остана цялата нощ будна заедно с мен.
— Трябва да ми пишеш всеки ден, чу ли? Всеки ден, та ако ще каквото ще да става. Хариет сниши глас и зашепна тайнствено: — И ако онзи тип те притесни ей тоничко, Деймиън и аз ще ти се притечем на помощ. Не, направо
— Да, ще ти пиша. — Катрин усети отново как гърлото й се свива. — Обещавам да ти пиша всеки ден.
Шумни удари на копита по калдъръма стреснаха и разделиха здраво прегърнатите приятелки и миг по- късно Рифър Монтгомъри се появи, яхнал черния жребец, който Катрин беше зърнала на поляната в гората. Целият в черно от глава до пети, с черна коса и черни очи, той създаваше впечатление на някакъв зловещ дух.
