— Е, госпожо Монтгомъри? Сбогувахте ли се със семейството си?
Катрин пламна, доловила подигравателното натъртване върху новото й име.
— Да, готова съм. — Тя прегърна за последен път брат си и той й помогна да се качи в каретата.
Монтгомъри докосна с пръст в ръкавица шапката си.
— Благодаря за интересната и изпълнена със събития вечер. Би трябвало някой ден отново да се съберем…
Преди някой да успее нещо да отговори, той вече беше далеч. Кочияшът затвори вратичката и я заключи, после веднага изплющя с камшика, та Катрин едва имаше време да махне още веднъж с ръка на семейството си.
Сър Алфред беше дал на дъщеря си една от по-малките карети. Заедно с камериерката й Диърдри можеха да се настанят що-годе удобно в нея, а двата тежки сандъка бяха вързани в багажника отзад. Каретата от лъскав черен дъб беше с месингови украси по вратичките, а освен гербовете на Ашбрукови носеше и печат, удостоверяващ, че сър Алфред е член на парламента. Впряга от два кафяви коня той също беше подарил великодушно на младоженците, но двамата кочияши трябваше да се върнат в Роузууд Хол.
Катрин предположи, че Монтгомъри иска да установи нов рекорд по бързина за разстоянието от Дерби до Лондон. Трополенето на сандъците и гърмът на конските подкови не даваха никаква възможност човек да се отпусне, а за сън не можеше и дума да става. Даже Диърдри О’Шей, обикновено весела и сърцата, пребледня при това темпо и се притисна уплашено в единия ъгъл, изобщо неспособна да ободрява господарката си.
Цялата заран Монтгомъри не направи опит да я види или да говори с нея, а когато най-сетне спряха за пръв път, тя беше вече толкова разгневена, че с най-голямо удоволствие би издрала очите на съпруга си или би му залепила як шамар.
— Колко мило от ваша страна, че се интересувахте непрекъснато как се чувствам и заповядвахте начесто почивки, та да се поразтъпчем и да утолим жаждата си с глътка вода — изсъска тя. — Още по- любезно беше, че заповядахте на кочияшите да избягват дупките по пътя и да карат по-бавно на завоите.
Монтгомъри стоеше до жребеца си и го галеше, без да удостои с отговор гневната си съпруга. Вместо това доволна усмивка заигра по устните му.
Тя тропна ядосано с крак.
— Да не сте загубили случайно дар слово?
— Ако каретата на баща ви не задоволява високите ви изисквания, трябваше да си останете вкъщи.
Катрин сложи ръце на хълбоците и теменуженосините й очи замятаха искри.
— Знаете много добре, че не можех да откажа да се омъжа за вас.
— Наистина ли нямахте друг избор?
— Толкова, колкото и вие. Имах впечатлението, че абсурдната церемония ви отвращава дори повече, отколкото мен, но въпреки това казахте „да“.
— Реших, че това е най-благоприятният изход от едно трудно положение.
— Наричате
— Да, обстоятелствата бяха наистина много тягостни, ако предпочитате да чуете това, но както ви казах още при първата ни среща, ужасно бързам. Това не се е променило и бих желал да стигна в Уейкфийлд още преди да се е стъмнило. С малко късмет ще намерим там някой състрадателен или алчен за пари съдия, който ще анулира този брак, който беше не повече от фарс. — Той се ухили и добави:
— Освен, разбира се, ако не желаете да се откажете от името госпожа Монтгомъри, което ви кара всеки път така мило да се изчервявате…
Катрин не реагира на подигравателната забележка. Гневът й изчезна като сапунен мехур. Добре ли чу, или той наистина произнесе думата „анулиране“?
Рифър се засмя тихичко, когато тя го изгледа смаяно.
— Мила моя, с удоволствие признавам, че вашите прелести могат да накарат всеки мъж да си изгуби за известно време разсъдъка, но на мен никога не би ми минало през ум да пожертвам заради тях свободата си — това се отнася не само за вас, а за всяка жена.
— Може ли в такъв случай човек да ви нарече непоправим стар ерген, сър?
— Улучихте право в целта. Но като оставим това настрана, смятате ли, че съм мъж, способен да върже въпреки волята й една жена за нежелани дом и огнище?
— Не зная…но ако поразмисля…
Рифър пак се засмя.
— Животът щеше да е много по-прост, ако жените се замисляха, преди да действат.
Катрин отново побесня.
— Нима се опитвате да твърдите, че всичко стана само по моя вина?
— А вие можете ли да кажете, че бяхте обмислили всички последици, когато ме използвахте, за да накарате любовника си да ревнува? — възрази Монтгомъри.
— Старши лейтенант Гарнър не ми е любовник.
— Както и да е… Не са ли ви предупреждавали, че е опасно да се дразнят горди мъже и диви животни? И едното, и другото може да има непредвидими последици.
— Към коя от двете категории принадлежите вие?
— Оставям на вас да прецените — Рифър се поклони учтиво. — А тъй като продължавам да бързам, бих предложил… — той посочи обеда, който Диърдри беше приготвила върху простряно вълнено одеяло, и Катрин гордо се отдалечи.
Монтгомъри наблюдава известно време олюляващите се бедра под сивата кадифена пола, но после предпочете да се присъедини към кочияшите, които престанаха да се притесняват от джентълмена, когато той им предложи от пурите си.
ГЛАВА ШЕСТА
Каретата продължи да препуска целия следобед през всички дупки по пътя, но сега Катрин се утешаваше с надеждата за скорошен край на мъченията. Това, че Монтгомъри сам предложи анулиране на брака, беше най-доброто решение. Никакви спорове, никакви претенции за зестрата й…раздяла по взаимно съгласие. Не можеше да отрече, че той се държи почтено, но ако искаше да е съвсем честна, трябваше да признае, че желанието му да се отърве час по-скоро от нея нараняваше гордостта й. Този лондонски търговец би трябвало да е щастлив, че е успял да спечели Катрин Огъстийн Ашбрук за нищожната цена на няколко леки рани.
— Намираме се в източните покрайнини на Уейкфийлд.
Катрин се стресна уплашено и установи, че каретата е спряла. Трябва да беше спала дълги часове, защото ивицата небе, която можеше да види зад широките плещи на Монтгомъри, беше вече почти тъмна.
— Ще ви бъда много признателен, ако останете в каретата, докато се разбера със собственика на хана.
— Ами съдията? — попита сънено Катрин.
— За него ще се наложи навярно да почакаме до утре заран — гласеше лаконичният отговор.
— Е да… В този миг мечтая само за чисти чаршафи, гореща баня и нещо за ядене. Умирам от глад.
— Ще видя какво мога да направя — ухили се съпругът й.
Катрин се отпусна отново назад, окрилена от мисълта, че вече е загърбила най-лошото. След три или четири дни, най-много след седмица Хамилтън ще дойде в Уейкфийлд да я отърве, а бракът й ще е вече анулиран й тя ще може да пристъпи пред олтара с мъжа, когото обича и комуто принадлежи за вечни времена.
Когато чу скърцането на ездитни ботуши върху коравата пръст, тя побърза да запретне поли, прие
