Сърце в опасност

Сега и Монтгомъри се появи в тясното зрително поле на Катрин.

— Още утре ще сме се отървали от нея — каза той равнодушно.

Философът спря поглед върху прясната рана на слепоочието му.

— От нейния съпруг ли ти е?

— Малка грешка в моите пресмятания — призна Монтгомъри, — но нищо сериозно. А сега ще е добре да се върнем към по-важното… Слуховете, които чухме в Лондон, за съжаление се потвърдиха. Полковникът съобщи, че значителна част от армията се готви за прехвърляне на Север и очаква заповедта към края на месеца.

— Подозират ли нещо?

Монтгомъри кимна навъсено.

— Знаят, че нашият приятел вече не е в Нормандия и очевидно не вярват да се е върнал в Рим. Някои са даже убедени, че вече е прекосил Ламанша с армията си.

— Лично полковникът ли ти го довери?

Монтгомъри хвърли шапката и палтото си на леглото.

— Да. Поехме риск да се срещнем в Дерби, но беше немислимо толкова важна информация да се повери на куриери. Той с пълно основание е силно разтревожен от факта, че английската армия знае твърде много за нашите планове — много повече от онова, за което би могла да се осведоми по собствените си канали.

— Ех, информатори има и от двете страни — забеляза спокойно философът.

— На този полковник може ли изобщо да му се има вяра? В края на краищата нали и той самият е съсел — каза младежът с подчертан шотландски акцент.

Щом чу диалекта и думата „съсел“ Катрин се поотдръпна от стената, защото това беше обидният прякор, с който келтите даряваха всеки истински англичанин.

— Нещо не е наред? — прошепна Диърдри.

— Шшт! Аз… още не зная. — Тя се наведе отново и притисна този път към пролуката не око, а ухо.

— Още колко време смяташ да използваш името Монтгомъри?

— Докато е от полза. Почти ще съжалявам да се разделя с него, защото много ми допадна, както и целият начин на живот на Рифър Монтгомъри.

— Което доказва, мили братовчеде, че твърде дълго си отсъствал от дома! — Беше пак младежът, който говореше на шотландски диалект. — Братята ти имат нужда от теб, твоят клан има нужда от теб, но ти си даде твърде много време, по дяволите! Може би трябваше да решим да преведем обратно в Шотландия не теб, а баща ти.

— Моят старец щеше да е несъмнено по-подходящ, Иън — съгласи се Монтгомъри. — Само че англичаните щяха веднага да го заловят и без съд набързо да го обесят.

— А ти защо си толкова сигурен, че няма да те сполети същата съдба? — попита Иън. — За твоята глава все още дават награда от десет хиляди крони и щом херцогът на Аргайл чуе, че си се върнал в Акнакери, положително ще удвои сумата.

— С удоволствие бих присъствал на мига, в който ще го научи — отвърна Монтгомъри, — само и само да зърна израза на лицето му.

— Ех, по-важно би било да успеем да надникнем в главата му — намеси се разумно философът. — Бъди сигурен, че той няма да се задоволи само с удвояване на наградата.

— Олуин е прав — каза младежът. — Херцогът ще предприеме нещо. Той има добра памет, както и целият му клан. Никой от тях не е забравил, че си убил двама сина на могъщ земевладелец. Но повече, отколкото от херцога трябва да се пазиш от третия му курвенски син, който за съжаление тогава ти се изплъзна. Той ще втълпява на всеки мъж от клана Кембъл на сто мили наоколо, че е крайно време смъртта на двамата му братя да бъде отмъстена и всички ще наточат мечовете си и ще тръгнат да те търсят.

— Херцогът на Аргайл ще дръпне юздите както на клана си, така и на своя племенник — възрази спокойно Монтгомъри. — След като са минали толкова години, поводът, за да бъде отмъстено на клана Камерън, би сплотил по-бързо планинците, отколкото дебаркирането на принц Чарлз със стоте хиляди французи, които той ни обеща. Пък и английското правителство няма да е очаровано от каквито и да било прояви на насилие от страна на клана Кембъл, защото много добре знае, че брат ми Доналд е единственият, който може да попречи бурето с барут да избухне.

— Е да, твоят брат може би затова толкова държи ти да се върнеш в Акнакери, защото съзнава, че можеш да станеш искрата, която ще причини взрива.

— Доналд е миролюбив човек, той е дипломат, а не воин. Война с Англия е последното, което иска.

— Да, но може би му е ясно, че въпреки всичко ще се стигне дотам. Може би знае, че времето на дипломацията е към края си, може би има нужда от някого до себе си, който да е способен да поведе клана на война. Хората се вслушват в неговите думи, но ще се бият за теб.

— Не смятам, че Доналд има такава задна мисъл.

— Съмняваш се в лоялността му към каузата на Стюартовци?

— Лоялност и глупост са две различни неща.

— Искаш да кажеш, че е глупост да искаме да помогнем на своя крал да получи правата си? — възкликна възмутено Иън.

— Мисля, че светът гъмжи от почтени глупаци, които приемат за божествена справедливост да се гонят взаимно в кръг. Преди да се включи в преследването, мъдър човек би трябвало да поразмисли кой от тези глупаци води след себе си по-силната армия.

— Крал Луи ни обеща войска — възрази Иън.

— Само в случай, че и Холандия предостави своя армия.

— Той никога не би изоставил братовчеда си в беда.

— Луи, кралят на Франция, би изоставил в беда дори родната си майка, ако това му е изгодно.

— Но в такъв случай ти защо се съгласи да се върнеш?

— И аз самият не зная.

— Ами ти, Маккейл?

— Аз следвам Алекс навсякъде — отвърна философът.

— Всемогъщи боже! — избоботи Иън. — Да не го бях чул със собствените си уши, щях да твърдя, че е невъзможно. Камшройнайх Дуб се бои от една малка война със съселчето… За бога, или си забравил кой си? Забравил си чия кръв тече във вените ти?

— Не, не съм го забравил.

— В такъв случай по време на пътешествията си си се отклонил някъде от правия път — изсумтя Иън. — Ти вече не си Камерън! Не си онзи Аликзандър Камерън, който срази драконите от замъка Инвъреъри!

— Онези дракони бяха от плът и кръв, пък и няма нужда да ме провъзгласяваш тържествено за свети Георги. Онова, което извърших, което трябваше да извърша, беше брутално и отблъскващо.

— Отблъскващо? Може би, но далеч не толкова отблъскващо, колкото онова, което виждам сега. Ти си станал страхливец, братовчеде! Същинско съселче.

Гневни стъпки и шумно затръшване на врата подсказаха на Катрин, че младежът е изскочил разгневен от стаята. За кратко време настъпи тишина, после философът каза:

— Не беше ли малко груб с него?

— Той е една от онези разпалени глави, които ще въвлекат Шотландия във война, за която тя не е готова — възрази Монтгомъри.

— Вярно, но той едва ли е на повече от деветнайсет или двайсет. На тази възраст и ти си вярвал, че можеш да преобърнеш света.

— Въпреки това никога не съм бил фанатик. А що се отнася до войните с вятърни мелници, и ти си участвал неведнъж в тях, приятелю.

— Само защото трябваше да ти пазя тила.

— Никой не те е молил да го правиш.

— Да, прав си — съгласи се Маккейл. — Но какъвто съм си добросърдечен, пък и малко чалнат. Всяка заран, щом се събудя, се замислям каква ще е следващата авантюра, в която ще ни въвлечеш, и тъкмо това прави живота ми толкова интересен.