Сърце в опасност

помощта на ръката в черна ръкавица, за да слезе от каретата, но застина вцепенена на стъпалото, вперила разочарован поглед в „странноприемницата“.

Онова, което виждаше, беше глинена съборетина със сламен покрив и разкривени рамки на прозорците. Цепнатините в стените и покрива пропускаха повече пушек, отколкото полусрутеният комин.

— Това шега ли е? — попита тя гневно.

— Нищо подобно. Отвън сградата може да не е особено привлекателна, но ханджийката е почтена жена и ме увери, че тук човек може да хапне от най-вкусните месни пастети и да пийне от най-добрата бира в Англия.

— Кръчма, значи! Довели сте ме в кръчма!

— Ще пренощувате в чиста стая, ех, не е много луксозна и…

— Стените може да са посребрени, подът позлатен, а в съседната стая да живее самият крал — изсумтя Катрин, — но и тогава дори десет коня не биха могли да ме откарат до тази съборетина, под чийто покрив не бих могла да прекарам дори час, та камо ли да преспя цялата нощ.

— Скъпа моя госпожо Монтгомъри… — той изведнъж я вдигна и тя се усети притисната към коравите му гърди. — Можете да минете със собствените си крака през тази врата и да се качите в стаята си, в противен случай ще бъдете внесена като чувал с брашно!

Катрин си пое дъх.

— Причинявате ми болка.

Той я пусна на земята, но без да отхлабва прегръдката си.

— На всичко отгоре и плачлива! Не ви ли казах още при първата ни среща, че трябва да ви се прочете лекция за суровите реалности на живота?

Гласът му беше измамно мек, но черните очи блестяха заплашително и въпреки че беше опряла юмруци в гърдите му, беше невъзможно да се отскубне.

— Вие сте още по-отвратителен, отколкото си мислех! Дано само час по-скоро дойде това утре…

— Очаквам го с не по-малко нетърпение от вас, госпожо, но дотогава ще трябва да се държите прилично. Ще влезете в тази странноприемница, ще се усмихнете приятелски на госпожа Грънди, която е на върха на щастието, че може да подслони една дама.

Неговият сарказъм беше предизвикателен, но той най-сетне я пусна. Междувременно Диърдри също бе слязла от каретата и гледаше съборетината не по-малко смаяно от господарката си.

— Всемогъщи боже, госпожице Катрин… тук ли ще трябва да преспим?

— Явно не ни остава нищо друго. — Катрин хвърли на съпруга си убийствен поглед. — Но само една нощ. Утре ще си потърсим благоприличен подслон, в който разни нехранимайковци нямат достъп.

Диърдри сграбчи така силно дръжката на куфара, сякаш се боеше да не се появи някой бандит и да не й го отнеме. Плътно до Катрин, тръгна и тя към вратата. Градината пред странноприемницата беше обрасла в буренак, дървената врата беше изгнила, а когато влязоха, озоваха се в тъмна кръчма, в която смърдеше на граниво ядене, бира и пот. Над огромната камина висяха тенджери и други кухненски принадлежности, както и неапетитни парчета пушено месо. Огънят даваше много пушек, но твърде оскъдна светлина и топлина. Грубият таван с гредоред беше заплашително пропукан, а тясна стълба, не по-добра от стълба в кокошарник, водеше към горния етаж, където бяха разположени, изглежда, спалните.

Катрин отстъпи инстинктивно крачка назад и се удари в коравото тяло на Монтгомъри. Като ухапана от скорпион, тя се завъртя на пети и му хвърли гневен поглед, убедена, че той нарочно я е довел в тази кръчма, било от чиста злоба или като отмъщение, задето го бяха принудили да се ожени за нея.

— Пожелавах от все сърце Хамилтън да ви прониже със сабята си.

— Може пък да успее следващия път.

— Нима се съмнявате, че ще има следващ път, сър? Старши лейтенант Гарнър знае да държи на думата си и ако е обещал да доведе започнатото докрай, значи ще го направи.

— В такъв случай би трябвало да му предоставя поне добър повод за следващия дуел — измърмори Монтгомъри, — като доведем докрай онова, което започнахме вчера вечерта в градината.

Още преди на Катрин да й хрумне по-остър отговор на тези безсрамни думи, при тях дотича нисичка, дебела жена с червен нос и направи нескопосан реверанс.

— Милейди, прощавайте, моля, за това как изглежда всичко тук. Кой да предположи, че лордът ще доведе дама. Ама аз веднага ще наредя да сменят чаршафите на вашето легло.

— Дамата с удоволствие би се изкъпала. — Монтгомъри ощастливи ханджийката с най-чаровната си усмивка. — Дали ще е възможно?

— Ами… ами то, ще можем май да качим горе една вана.

— Би било много любезно от ваша страна.

Внимателно побутната от ръката на Монтгомъри, Катрин тръгна към стълбата. За парапет служеше корабно въже и тя се вкопчи яко в него, за да изкачи скърцащите стъпала. Горният етаж бе разделен на четири малки помещения и тя се приготви за най-лошото, но стаята беше изненадващо чиста, с бели, варосани дървени стени и легло, което изглеждаше вехто, но стабилно. Останалата мебелировка се състоеше от нощно шкафче и табуретка, върху дъсчения под нямаше дори пътечка, а квадратният прозорец беше без перде.

— Веднага ще наредя да донесат ваната — каза госпожа Грънди и отново направи реверанс.

— Моля ви, не си правете труда — промърмори Катрин.

Предупреждаващият поглед на Монтгомъри я накара да обясни:

— Тази вечер съм прекалено уморена, за да се къпя. Малко вода, колкото да се измия, ще е напълно достатъчна.

— Да, разбирам ви, милейди, но трябва поне да хапнете нещо. Една гореща супа и моите агнешки пастети сигурно ще ви се усладят.

Катрин се усмихна насила.

— Би било чудесно наистина.

Тя свали ръкавиците и ги хвърли върху избледнялата покривка на леглото. Щом стопанката се отдалечи, опря, капнала, чело на таблата на леглото и дълбоко въздъхна.

— Е, не беше чак толкова трудно да бъдете любезна, нали? — попита Монтгомъри. — И трябва да признаете, че стаята е чиста.

Катрин се изправи.

— Единственото, което признавам, е, че бих желала да не виждам повече лицето ви до утре заран.

Той се поколеба за миг, после избухна в звънък смях.

— За мен ще е удоволствие да изпълня желанието ви.

Той излезе с подчертан поклон от стаята и затвори вратата. Ботушите му изкънтяха в коридора и при всяка негова крачка Катрин искрено се надяваше, че изгнилият под ще се продъни под краката му, а като падне от високо, ще си строши врата. Но той стигна, разбира се, невредим до съседната стая и бе поздравен от някого, който сигурно го беше чакал там.

Диърдри сложи на пода куфарчето с тоалетните принадлежности и бижутата на Катрин и избърза към нощното шкафче да види дали отвратителният леген е напълнен с вода.

— О, госпожице Катрин, бих желала да…

— За кой дявол си я довлякъл?

Катрин и камериерката подскочиха уплашени, когато чуха високия глас, а после погледнаха към преградната стена. И двете затаиха дъх, но Монтгомъри изрече толкова тихо острото си възражение, че не разбраха нито дума. За сметка на това Катрин забеляза в средата на стената тясна цепнатина, през която проникваше слаба светлина. Промъкна се любопитно към нея и залепи око за пролуката.

— Но госпожице Катрин! — възкликна шокирана Диърдри.

— Шшт! Искам само да видя с кого разговаря.

Освен Монтгомъри в стаята имаше още двама мъже. Първият беше среден на ръст и толкова слаб, сякаш отдавна не бе ял нищо добро. Ако се съди по едва поникналата брада, беше навярно не по-голям от Катрин. Другият беше висок почти колкото Монтгомъри, но нямаше неговото мускулесто тяло, а лицето му беше одухотворено, сякаш беше поет или философ. И двамата носеха ленени ризи, къси кожени якета и панталони за езда.