Сърце в опасност

— Радвам се, че съм ти предоставил много развлечения — рече сухо Монтгомъри.

— Алекс… коя е истинската причина за готовността ти да се върнеш у дома? Живяхме петнайсет години в изгнание. Не беше ли достатъчно дълго? Не биваше да пренебрегваш така с лека ръка предупрежденията на Иън относно херцога на Аргайл. Кланът Кембъл все още иска да те види увиснал на бесилото заради убийство.

— За тази цел ще трябва първо да ме хванат.

Маккейл въздъхна и прокара пръсти през светлокестенявата си коса.

— Никога ли не те дострашава, че късметът ти, който от толкова време все проработва, някой ден ще ти изневери?

— Трябва ли да се тревожа? Предоставям го на теб.

— Не зная защо, но не ме напуска чувството, че от моя страна е било съдбоносна грешка да напусна мекото легло на прелъстителната графиня Дьо Морне.

— Е, все някой ден съпругът й щеше да проумее, че си му сложил рога — разсмя се Монтгомъри. — Освен това и ти беше, не по-малко от мен, полудял от желание да видиш отново родината си.

— Двама сантиментални глупаци, нали? Тъй или иначе сигурно ще се изправим пред крайно интересно предизвикателство. Граничните стражи обикалят ден и нощ, шотландският полк Черен страж неуморно търси бунтовници и скоро зад всеки храст и всеки лист ще дебне по един Кембъл, желаещ да прибере наградата. Да съм забравил нещо? — позасмя се той.

— Ако Доналд не вярваше, че ще успеем, нямаше да прати Иън да ни посрещне и сигурно нямаше да предложи да пътуваме през Англия.

— Но трябва да признаеш, че не е предлагал да прекосим Англия с карета, украсена с печата на член на парламента.

— Това е дълга история… — измърмори тихо Монтгомъри. — Ще ви я разкажа може би на чаша тъмна бира и блюдо с месни пастети за мезе. Умирам от глад — откакто потеглих в четвъртък, кажи-речи не съм хапвал.

Двамата мъже тръгнаха към вратата и Катрин се дръпна бавно от поста, откъдето беше подслушвала и надничала. Устата й беше пресъхнала, сърцето й биеше учестено. Човекът, за когото, та макар и временно, беше омъжена, не се казваше Рифър Монтгомъри, не беше лондонски търговец, нито дори англичанин. Беше един от онези варвари с полички, господари на пустинни и неплодородни земи, диви и примитивни като тях. Беше шотландец. Беше яковист! Ако баща й знаеше, че преоблечен като джентълмен, в дома му се е озовал предател-папищаш, щеше или да получи сърдечен удар, или да застреля нехранимайкото.

Шотландец! От самото начало подозираше, че е коварен и хитър. Как е могъл Деймиън, адвокат, който би трябвало да разбира от хора, да налети на този тип и да се сприятели с него? О, боже, та с кариерата му ще е свършено, ако се разбере, че шпионин на яковистите му е бил клиент. Та нали всеки знае, че яковистите са до един контрабандисти, грабители, насилници, крадци, предатели и убийци…

Убийци! Рифър Монтгомъри е издирван за убийство! За главата му е определена награда от сто хиляди крони! Впрочем той не е и никакъв Рифър Монтгомъри, казва се Аликзандър Камерън! Вместо да анулира официално брака им в Уейкфийлд, той най-вероятно просто ще я застреля или ще я прониже с кинжал и ще захвърли някъде трупа й.

Катрин притисна разтреперана ръка към челото си…и извика, когато някой я докосна по рамото.

Диърдри също се уплаши, защото господарката й се беше обърнала толкова рязко, че един корав лакът се заби в ребрата й.

— Диърдри! Съвсем забравих, че си тук — възкликна облекчено Катрин.

— Честно казано, в момента не съм особено щастлива, че съм тук — отвърна камериерката.

— Диърдри… — Катрин я хвана за ръката, — и ти ли чу всичко?

— Не всичко, но достатъчно.

— Тогава и ти си наясно, че сме в смъртна опасност, нали? Трябва по някакъв начин да изчезнем оттук… да алармираме властите и тези мъже да бъдат арестувани.

— Но как? — Камериерката се озърна тревожно в малката стая. — В това свърталище сигурно никой няма да ни помогне, а докато слизахме не видях наблизо друга постройка.

Катрин трябваше да се съгласи с нея. Монтгомъри, тоест Камерън, й беше дал да разбере, че са в източните покрайнини на Уейкфийлд, но на петдесет мили наоколо може би няма друг голям град. Да, но пък бяха все още в пределите на Англия и следващият гарнизон едва ли е много далеч. Само че как да стигнат до него? Спомни си скърцащата стълба и кръчмата, затова изключи този път за бягство. Тук, в стаята, нямаше нищо, което да може да се използва за оръжие, нито за нападение, нито за отбрана. В багажника на каретата имаше един мускет, а под седалката — скрит пистолет. От години ходеше много успешно на лов за диви патици и фазани, та не се съмняваше, че може да убие и мъжа, който й препречваше пътя към свободата. Но как да стигне незабелязана до каретата?

— Може би през прозореца? — прошепна Диърдри, сякаш прочела мислите на господарката си.

Катрин отиде бързо до прозореца без стъкла, който беше не по-широк от раменете й и погледна надолу. Стори й се, че земята е много далеч, но към прозореца беше прострял дебелите си клони стар дъб. Трябва да бяха минали поне десет години, откакто Катрин се бе катерила за последен път по дърветата, пък и никога не се беше решавала да се качва много нависоко.

— Знам ли… — измърмори тя скептично.

Диърдри, едно от тринадесетте деца на горски пазач, беше прекарала половината си живот в скитане заедно с братята си из горите, тя веднага съзря изхода.

— Госпожице, вижте, клоните следват почти като стъпала и сигурно са по-стабилни от гнилата стълба, по която се качихме. Дали да не опитам? Почти съм сигурна, че е детска работа да се слезе като по стълба.

Катрин прехапа устна.

— Да, заслужава си да опитаме. Но като слезеш, недей да ме чакаш. Може би ще успееш да се изплъзнеш незабелязана и да извикаш помощ.

Диърдри я изгледа с широко отворени кафяви очи.

— Не мога да ви оставя тук сама.

Катрин хвана момичето за ръката.

— Това може да е единственият ни шанс. Тези мъже са убийци и предатели. Нали не вярваш, че ще оставят жива някоя от нас? Може би вече са убили кочияшите… Нямаме време за дълги спорове кой да тръгне и кой да остане.

Камериерката кимна колебливо, бързо се наведе, запретна до над коленете грубата си черна пола и тънката риза. Над едната жартиера беше вързала за бедрото кинжал. Тя го извади от ножницата и го показа на господарката си, беше не по-дълъг от ръката й, но пък много остър.

— Това нещо ми е бивало от голяма полза, когато някой ратай ставаше прекалено нахален — обясни тя. — Вземете го, госпожице, и го скрийте най-добре ей тук… — Тя пъхна оръжието под корсажа на сивия костюм на Катрин и прикри дръжката с дантела. — Ако се наложи да се разделим или ако някой от тези мъже се опита да ви причини зло, пробождате го, без да се колебаете, най-добре в слабините! От такъв удар всеки нехранимайко почва да се гърчи на пода.

Катрин гледаше с нараснало уважение камериерката си. За свой срам трябваше да признае, че не беше обръщала особено внимание на ирландското момиче, което я обслужваше от седем години. Слугите бяха нещо като сенки, които се движеха из Роузууд Хол и изпълняваха покорно всяко желание на взискателните си господари, а Диърдри се бе държала скромно и незабелязано както останалите. Чак сега Катрин съобрази, че ирландката трябва да е приблизително на нейната възраст, висока и стройна като нея. Ако лъскавата кестенява коса не беше прибрана на строг кок на тила, ако беше изкусно накъдрена и фризирана, щеше да обрамчва лице, на чиито нежни, меки черти би могла да завиди не една високопоставена млада дама.

— Бог да те благослови, Диърдри! — Катрин хвана импулсивно ръцете на камериерката. — Толкова съм ти благодарна за компанията и верността. Да бях сама, нямаше да имам и половината от смелостта, която ме крепи сега.

Диърдри се изчерви от радост при неочакваната похвала и стисна окуражаващо ръцете на господарката си.