сигурен, че веднага е препуснал към гарнизона в Уейкфийлд.
Камерън отметна глава и тихичко се засмя.
— Мила ми госпожо Монтгомъри, наистина ли вярвате, че щяхме да сме тук, ако в Уейкфийлд гъмжеше от английски червени униформи? Избрахме тази странноприемница за сборен пункт, защото целият полк е на учения на повече от един ден езда оттук. Докато вашият брат го разбере и докато намери другаде помощ, ние отдавна ще сме много, много далеч.
Черните очи я хипнотизираха, а устните му бяха само на сантиметри от нейните.
— Вие обещахте да не ме докосвате. Вие… вие дадохте на брат ми честната си дума — продума тя ужасена.
— При условие че ще се държите прилично — напомни й сухо Камерън.
На Катрин й секна дъхът, когато той разкопча ризата си. Тя усети по кожата си сякаш иглички, а откъм долната част на тялото й се разля непозната топлина, която го обхвана цялото. Спомни си изведнъж онази целувка на терасата, когато се усети пак така безпомощна пред него и беше готова да му позволи всичко, което пожелае.
— Не — прошепна тя, — моля ви, недейте.
— Много добре знаете как да ме накарате да спра — измърмори страстно Камерън. Ръцете му обгърнаха изведнъж главата й, пръстите му се заровиха в косата й, а устните му се плъзнаха по бузата й към брадичката и шията.
— Ще направя всичко, което пожелаете… Ще кажа всичко, каквото поискате — умоляваше Катрин. Горещи вълни заляха въпреки съпротивата гърба й, когато устните му заиграха с ухото й. — Ще ида… ще ида където кажете… кълна ви се…и няма да ви създавам повече главоболия.
— Още едно обещание? — изръмжа Аликзандър. — И навярно пак без всякаква стойност, както и първото… Може би този път не бива да се задоволявам с него!
Тя надникна в бездънните черни очи и осъзна за пръв път колко сериозно е положението й. Този мъж не беше някой франт, не беше човек, който ще се задоволи с безобиден флирт. На терасата й беше казал, че има навика да взема каквото пожелае, а сега искаше много повече от една целувка. Искаше нещо, от което й секваше дъхът, и тя подозираше, че то ще даде наслада на тялото й, но ще прекърши душата й.
Сълзи потекоха неволно по бузите й.
— Няма да се опитвам отново да бягам или да ви издам — изхълца тя. — Кълна ви се в бога, че ще изпълня каквото пожелаете…само не ми причинявайте това.
Аликзандър Камерън се бореше с толкова силно желание, че вече губеше власт над разсъдъка си. Единствено сълзите го възпираха да утоли глада си.
— Трябват ви сухи дрехи — измърмори той страстно. — Ще заповядам да качат сандъка ви с дрехи, но ви моля да побързате, защото най-късно след час ще потеглим и ако се наложи да дойда да ви взема, не отговарям за последиците.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Лохабър, август 1745 година
Аликзандър Камерън спря жребеца си на ръба на дълбоката амфитеатрална клисура, наречена Грейт Глен. Скалистата местност беше много странна, а на дъното й потоци, рекички и водопади се сливаха в канал, който стигаше от Инвърнес на север чак до форт Уилям на юг. Езерата следваха едно след друго, а Лох Нес беше не само най-голямото, но и най-тайнственото.
Алекс смяташе, че след около осем часа могат да стигнат в Акнакери — осем часа, през които ще навлизат все повече в този див планински край, сърцето на Горна Шотландия. Неговата родина…
Както предсказа Иън, бяха напредвали с каретата доста бавно по прашните военни пътища. На кон щяха да преодолеят разстоянието за много по-малко време. Но това беше щедро компенсирано от факта, че не трябваше да се страхуват от многобройните проверки. Впечатлени от герба на Ашбрукови върху каретата, войниците се отнасяха с голямо уважение към „лорд и лейди Грийнстън“, никой не се усъмни в тяхната идентичност и само ги предупреждаваха да се пазят от яковистките бунтовници, които правеха несигурна цялата околност.
— Под полите на хубави млади дами бихме могли да прекараме в Шотландия половината френска армия — установи Олуин, след като загрижени войници ги придружиха няколко мили. — Трябва да призная, ще съм доволен да се намирам под закрилата на такива фусти. Както гледам, войниците са толкова нервни, че стрелят по всичко, което зърнат някъде да шава.
И след като пресякоха шотландската граница, пак не можеха да се чувстват в безопасност, защото жителите на равнината бяха най-често привърженици на Хановерската династия. Във всички градове гъмжеше от английски търговци, благодарение на които стопанството процъфтяваше, а който кажеше тук, та макар и една дума срещу крал Джордж, беше третиран като предател. В тази плодородна погранична земя, където тлъсти крави се разхождаха сред тучни ливади, връзките вътре в клановете отдавна се бяха разхлабили. Тук амбициозни мъже можеха да напреднат и без подкрепата на предводителя на клана и тази независимост от толкова строгия някога закон за наследство се приемаше като предимство, с което никой не желаеше да се раздели само за да подкрепи Стюартите.
Друго беше в непристъпната Горна Шотландия, където хората продължаваха да живеят по отколешните закони. Няколко клана си бяха поделили областта, най-често след вековни кървави разпри, и който нарушеше без позволение тези граници, трябваше да знае, че няма да се церемонят с него. Кланът предлагаше на всекиго закрила, за убийството на беден арендатор отмъщаваха по същия начин, както и за богат земевладелец. Още с раждането на човека се знаеше дали е предопределен да властва или да служи и никой не се осмеляваше да постави това наследствено право под съмнение. Кланът Камерън беше от най-могъщите и Аликзандър, загледан сега във величествената природа, усещаше сърцето си да прелива от щастие и гордост.
Олуин се приближи тихо към него.
— Просто невероятно, нали? — Гласът му издаваше благоговейно учудване. — Само защото дъхти така познато на пирен, в мен се пробуждат всички спомени.
Алекс слезе засмян от коня и позволи на Шадоу с приятелска плесница по задника да си хапне от сладката трева.
— Имаш право, виждам изведнъж пред себе си лица на хора, за които не съм мислил от години. Помниш ли още Макиън от Кориарик?
— Руад Макиън ли? Може ли някой изобщо да го забрави? Ръце, дебели като клони на дърво, и огненочервена коса. Дали е успял да се ожени за Елспет Макдоналд? — ухили се Олуин. — В нейно присъствие лицето му ставаше червено като косата.
Черните очи на Аликзандър се устремиха към планинските върхове, обвити сега в мъгла.
— Как мислиш, какво ли ни очаква в Акнакери?
Олуин го изгледа изпитателно.
— Иън твърди, че почти нищо не се е променило. Бойната кула си е на мястото, овощните градини продължават да раждат, а розите и астрите да цъфтят. Впрочем Лохийлс е насадил в алеята пред замъка млади брястове, предполагам подтикнат от Мойра.
— Друго имах предвид — въздъхна Алекс.
— Зная какво имаше предвид, но какво искаш да чуеш от мен? Проклятието на живот в изгнание е, че човек мечтае да се завърне у дома и да намери всичко такова, каквото го е оставил. Но времето не спира, и петнайсет години не оставят никого непроменен. Тогавашните деца отдавна са пораснали и вече също имат деца, а на гробището сигурно има много нови гробове. — Той се поколеба за миг, после посочи с глава каретата. — Като сме заговорили за промени — как ще обясниш на семейството си присъствието на „лейди Грийнстън“?
Алекс погледна към каляската. Катрин Ашбрук тъкмо беше слязла от нея и златната й коса блестеше на слънцето. През изминалите десет дни и нощи беше ограничил до минимум контактите със „съпругата“ си, за да не поставя излишно търпението си на тежки изпитания. Тя също се беше отказала от разпалени спорове и се задоволяваше с хладни погледи. Това не му пречеше да я наблюдава и той го правеше по-често, отколкото би желал. Но кой мъж би могъл да отмине хубостта й? Преситен от всички напудрени и силно
