игла.
— Кажи ми, че съм си загубил ума — пошепна безсилно той.
Алуин се засмя.
— Не, не си — и за това трябва да благодариш именно на този човек! Той стоеше зад офицера, който се прицели в теб, и в последната секунда го удари по ръката, така че изстрелът само одраска слепоочието ти. Името му е Фандучи, граф Джовани Алфонсо Фандучи, който непременно искаше да се запознае с прославения „Камшройнайх Дуб“.
— Ти се забавляваш, нали?
— Прав си.
Щом видя, че Алекс е дошъл в съзнание, италианецът свали шапка и изпълни елегантен поклон.
— Ах, синьор Камероне, добре ли сте? Боях се, че съм се намесил твърде късно.
Той говореше английски със силен италиански акцент, дългият му нос потрепваше, острата брадичка подскачаше при всяка дума. Тясното дълго лице беше обрамчено с дълга до раменете накъдрена перука.
— Позволете да ви се представя: граф Джовани Алфонсо Фандучи, на вашите услуги. Просто не можете да си представите, синьоре, колко почетен се чувствам, че най-после се срещнах с Тъмния Камерън, за когото съм слушал толкова много. Все още не мога да повярвам в щастието си.
Алуин се извърна настрана, за да скрие усмивката си. Италианецът се изразяваше толкова високопарно. Струан не беше толкова тактичен — той се ухили с цялото си лице.
— Граф Фандучи — прошепна Алекс, — очевидно съм ви задължен… Вие ми спасихте живота…
— Не, не, не, синьоре, за задължение не може и дума да става. Само една малка услуга, нищо повече… Не си струва да говорим…
— Как, за бога, попаднахте на бойното поле?
— Ах, синьор, не доброволно, повярвайте ми! Бандитите ме принудиха. Бях на борда на един кораб — името му беше „Тоскана“, на път към Инвърнес, когато англичаните внезапно ни нападнаха. Взеха в плен целия екипаж, аз също бях пленник, но когато капитанът узна кой съм, ме освободи срещу честната ми дума. За съжаление още щом слязох на сушата, попаднах в ръцете на бандити. Те ме изправиха пред избор: или да бъда обесен, или да работя за тях. Можете ли да си представите — аз, Джовани Фандучи, да бъда застрелян от някакви си бандити!
Оглушал от неспирния поток думи, Алекс поклати измъчено глава. Въпреки болките обаче държеше да разбере кой всъщност беше този мъж.
— Значи ви принудиха да работите за англичаните — като какъв? Италианецът вдигна вежди и стройните му пръсти стиснаха по-силно тривърхата шапка.
— Синьоре, аз съм граф Джовани Алфонсо Фандучи, идвам от Италия, която е неутрална, ала англичаните видяха в мен заплаха, защото желаех да предложа услугите си на принц Чарлс.
— О… какви услуги?
Графът се усмихна гордо.
— Аз произвеждам огнестрелни оръжия… най-добрите от тази страна на океана… може би дори най- добрите в света!
Това конте беше производител на оръжие? Смешно и невероятно, реши Алекс. По-скоро си го представяше да свири на арфа в някой бордей…
— Вие не ми вярвате, нали, синьор? — извика графът, видимо засегнат.
Почти на края на силите си, Алекс тъкмо се готвеше да помоли за обещаното уиски, когато видя Алуин и Струан зяпнали смаяно в дулата на два пистолета. Италианецът ги беше извадил толкова бързо, че приятелите изобщо не можаха да проследят движението му. Също толкова бързо той ги завъртя в тесните си ръце и им ги подаде за оглед.
— Аз лично съм ги изработил, джентълмени!
Алуин и Струан се възхитиха искрено на двата бързобойни пистолета, които даваха по четири изстрела един след друг. Алуин помилва страхопочитателно изкусната сребърна украса и малката плочка с името Фандучи, семейния герб и годината 1742.
Той върна оръжието на графа и кимна признателно.
— Майсторско произведение, няма съмнение. За съжаление ние нямаме майстори, които биха могли да научат занаята ви.
— Нямате майстори? — повтори изумено италианецът. — Но аз изминах толкова дълъг път, за да ви помогна в това приключение! В Италия изпитваме голямо уважение към вашия крал Джеймс. Той и синът му заложиха всичко на една карта, нали така се казва?
— Точно така, Стюартите залагат всичко на една карта — повтори с усмивка Алуин. Като установи, че Алекс е затворил очи и диша равномерно през полуотворените си устни, в главата му дойде нова идея.
— А можете ли да обслужвате оръдия, граф Фандучи?
— Естествено, синьоре. Човек, който произвежда добри пистолети, трябва да знае как функционират и големите топове.
— А смятате ли, че ще успеете да обучите няколко от нашите хора да обслужват топовете, които взехме от англичаните?
Италианецът изпъчи гърди.
— Аз, Джовани Алфонсо Фандучи, съм в състояние да науча дори птиците да плуват, ако принцът лично ме помоли!
— Засега е напълно достатъчно да обучите бъдещите ни канонири — отвърна сухо Алуин. — Добре дошли в нашата армия! Естествено първо трябва да поговорим с лорд Джордж Мъри, но съм сигурен, че вашата помощ ще е много ценна за него.
— Трябва да пием наздравица за новия ни другар! — намеси се енергично Струан. — Слушайте, Фандучи, искате ли да сключим малък облог: кой от нас може да понесе повече алкохол?
— О, синьор, това би било нечестно спрямо вас. Моето семейство произвежда най-доброто вино в цяла Италия и даже малките дечица го пият като гроздов сок!
— А готов ли сте да заложите двата си пистолета? — попита Струан, уверен в победата си.
— Пистолетите ми? Знаете ли колко са ценни? Вие какво ще ми предложите, ако спечеля?
— Още по-красиво и опасно оръжие — кръглооката Рита!
Максорли махна на Алуин да мълчи.
Графът въпросително премести поглед от единия към другия.
— Какво означава това… кръглооката Рита? Обяснете, моля.
— Оръжие, което ще издуе красивия ви панталон, синьор!
— Аха, разбрах — промърмори Фандучи. — Това може да бъде само жена. — Той се поклони елегантно. — Съгласен.
Великанът със смях стовари лапата си върху тясното рамо на италианеца и развеселено намигна на Алуин.
— Сигурен съм, че няма да трае дълго… Скоро ще дойда да ти правя компания до леглото на Алекс.
— Кога най-сетне ще получа глътка уиски? — прошепна неочаквано раненият. — Аз имам много по- голяма нужда от него, отколкото вие, пияници такива!
4
Катрин внимателно водеше коня си по обляната от слънце горска пътека. Стъпките й скърцаха по замръзналата земя. Дърветата бяха загубили пъстрата си премяна и голите клони се издигаха обвинително към яркосиньото небе. Зимното слънце топлеше гърба на Катрин и тя вдишваше жадно хладния въздух. Бузите й бяха зачервени от препускането по полята, косата й падаше свободно по лавандуловосиния кадифен жакет, силно стегнат в талията. Полата падаше на разкошни дипли до земята, под нея се подаваха кремави дантелени фусти, същите бяха и маншетите на блузата.
Катрин мразеше зимните месеци, особено декември, когато дните бяха отчайващо къси, а времето почти
