винаги беше толкова неприветливо, че я принуждаваше да прекарва дните си вкъщи, където часовете се точеха безкрайно бавно. Снегът я ужасяваше — не го харесваше даже когато беше дете. Не й беше приятно да се вози на шейна, увита в дебели дрехи, нито да се плъзга по леда. Тази година в Дерби все още не беше паднал сняг, но се говореше, че северната част на страната била сполетяна от ледени ветрове и снежни бури.
Вероятно само неблагоприятното време беше виновно, че Чарлс Едуард Стюарт навлезе безпрепятствено в Англия. Снегът и мъглата попречиха на фелдмаршал Джордж Уейд, трите му батальона и седемте пехотни полка да тръгнат навреме от Нюкасъл и на 8 ноември бунтовниците прекосиха границата. Още същия ден бе обсаден Карлайл. Градът капитулира безусловно на 14 ноември, на следващия ден принцът влезе триумфално в новото си владение и обяви в присъствието на кмета и ликуващото население, че баща му е законният английски крал.
Парламентът, който дотогава непонятно защо не приемаше сериозно опасността от инвазия, най-после взе енергични мерки, за да спре неприятеля. Веднага бяха повикани войски от Фландрия, помолиха съюзническа Холандия за помощ, а адмирал Върнън получи заповед да премести флотата си от Средиземно море в Ламанша.
За съжаление движението на войските щеше да отнеме много време, а бунтовниците бързо вървяха на юг…
При всяко ново съобщение, което стигаше до ушите на Катрин, тя не знаеше да се радва ли или да плаче. Победата на якобитите при Престънпанс я бе изпълнила с гордост, защото й стана ясно, че Александър и кланът му бяха изиграли решаваща роля за постигнатия успех. От друга страна обаче, баща й беше член на парламента, почти всички приятели и съседи на семейство Ашброк бяха верни на Хановерците. Самата Катрин беше представена в двора и неколкократно беше разговаряла с хановерския крал.
След падането на Единбърг и поражението на армията на Коуп Шотландия практически беше в ръцете на Стюартите. Защо не се задоволяваха с постигнатото? Ако бяха останали в границите на собствената си страна и бяха повели преговори за мир с Англия, сигурно нямаше да се стигне до нови кръвопролития. Вместо това те не само проникнаха в Англия, ами и демонстративно се съюзиха с кръвния враг — Франция, което им струваше загубата на много симпатизанти.
Катрин беше възмутена от клеветите, които се разпространяваха по адрес на планинците. При всяко събиране по-чувствителните дами припадаха от ужас, слушайки разказите как варварите изнасилвали жени, убивали деца и друидите им принасяли човешки жертви на кръвожадните си богове. След пребиваването си в Шотландия Катрин беше готова да протестира енергично срещу подобни лъжи, но като съпруга на английския търговец Рефър Монтгомъри, който в момента беше по работа в североамериканските колонии, кракът й никога не биваше да е стъпвал в планините. Беше й много трудно да слуша безучастно грозните лъжи, затова почти беше престанала да взема участие в светския живот на Дерби.
Страхливите жители на северните градове бяха изпълнили Дерби и даваха своята дан към слуховете, без да са видели нито един бунтовник. В Розууд Хол обаче имаше един участник в битката при Престънпанс — капитан Джон Ловат-Спенс. Тъй като бе ранен в сражението, той беше получил отпуск и на път към дома направи визита на лорд Ашброк. Лейди Каролайн го покани да остане по-дълго и той се съгласи с удоволствие, защото, макар и десет години по-възрастна от него, домакинята беше много привлекателна дама и още първата вечер го пусна с готовност в спалнята си.
Катрин отдавна беше свикнала със сменящите се любовници на майка си. Освен това капитан Ловат- Спенс беше достатъчно честен да разкаже истината за войната. Той призна, че никога не е изпитвал такъв безумен ужас като в онова ранно утро, когато чул страховитите звуци на гайдите, а от блатото изскочили безброй мъже с голи мечове и им устроили кървава баня. Въпреки това, за разлика от повечето свои другари, той не избягал, а се бил смело. Ранили го в бедрото и дошъл на себе си едва във временния полски лазарет.
Макар и неохотно, той изрази уважението си към принц Стюарт, който посетил ранените неприятели и се осведомил за потребностите им. С пленниците се отнасяли добре, повечето от хиляда и седемстотинте войници били освободени само след няколко дни, при което офицерите трябвало да се закълнат, че вече няма да участват в каквито и да било военни акции срещу принца.
— Повечето офицери обаче не спазиха честната дума, дадена на бунтовниците, и се отправиха към най-близкия гарнизон, за да продължат войната — разказа Ловат-Спенс. — Така направи и един от добрите ви някогашни познати, мисис Монтгомъри — капитан Хамилтън Гарнър. Неговите драгуни избягаха, но той събра около себе си пехотинци и се би като лъв. Падна в плен, но след като го освободиха успя да си пробие път до Единбърг Касъл, който, както и преди, е под командата на нашия полковник Джошуа Гест. Гарнър се прояви като смел воин и със сигурност скоро ще бъде произведен в чин майор — а може би вече е получил новите си пагони!
Катрин изобщо не се заинтересува от героичните дела на бившия си ухажор. Много повече искаше да чуе за един чернокос планинец, но Ловат-Спенс не го спомена с нито една дума. В нощта след разказа му тя отново сънува бойно поле. Все същият кошмар, все същата мрачна долина. Тя беше там, тичаше по напоената с кръв земя и изпотъпканата трева, чуваше писъци на ранени, виждаше обезобразени тела и крещеше предупреждения към Алекс, който размахваше меча си, обкръжен от врагове. Той се обърна, за частица от секундата тъмните му очи се впиха в нейните… и тогава тя се събуди мокра от пот и толкова изтощена, като че наистина беше тичала няколко мили.
Първият слънчев ден най-сетне й даде възможност да избяга от потискащата атмосфера на Розууд Хол. Утихналата гора й даде желаното убежище и без да иска, тя се насочи към полянката, където за първи път беше срещнала Александър. И сама не знаеше защо го направи. Дали се бе поддала на безумната надежда, че той ще я чака там, за да изпълни обещанието си да дойде да я вземе?
Тя спря на същото място като някога и се загледа в малкото езеро, което сега беше покрито с тънък слой лед. През лятото на брега беше коленичил мъж, гол до кръста, за да се измие в хладната вода. Тя помнеше всяка подробност: искрящите черни очи, когато я откри, първите му думи: „Никой ли не ви е казал, че е крайно рисковано да се промъквате към един мъж изотзад?“. След което тя го обвини, че е бракониер — и въпреки това непознатият още от първия миг упражни върху нея непознавана дотогава магическа привлекателна сила…
Това не се промени и по-късно. Катрин затвори очи и си припомни милващите му ръце, горещите целувки. Той бе завладял не само тялото й, но и душата и духа й. Той я беше направил жена — негова жена, и даже никога да не се върнеше при нея, тя нямаше да принадлежи на друг мъж, защото страстта, силата и нежността на Алекс бяха единствени по рода си.
— Катрин!
Тя отвори бавно очи и затаи дъх. Сигурно се бе излъгала. Сигурно вятърът беше пошепнал името й.
— Катрин!
Гласът се чу по-ясно и тя се обърна стреснато. Въображението не я беше измамило — някой я викаше!
— Алекс?
— Катрин, къде си?
Тя изхълца и се хвърли към мъжа, застанал в сянката на две ели. Като го позна, в първия момент изпита разочарование, но после се хвърли щастливо в обятията му.
— Дамиен! О, Дамиен, ти се върна у дома! Най-после се върна у дома!
— Велики боже! — Слисаният Дамиен притисна плачещата млада дама до гърдите си. — Какво ти става? Знам, че от заминаването ми за Лондон минаха почти два месеца, но…
Когато тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице, той разбра причината за вълнението й. В първия момент го беше сметнала за друг, за човека, по когото копнееше много по-силно, отколкото за брат си.
— По дяволите, Кити, съжалявам! Трябваше да те чакам вкъщи, но като те видях да излизаш на езда, просто те последвах. Исках да те видя насаме, а и нямах никакво желание да отговарям на безкрайните въпроси на милите ни родители.
Катрин подсмръкна, извади кърпичката му от джоба на сакото, защото, както винаги, беше забравила своята, и избърса лицето си. Едва сега забеляза колко зле изглеждаше брат й. Лицето му имаше нездрав сивкав цвят, мътните очи бяха дълбоко хлътнали в орбитите, а торбичките под тях бяха направо черни.
