Сигурно не само дългата езда от Лондон до Дерби беше виновна за това.
— Божичко! — изохка уплашено тя. — Да не би да се е случило нещо с Хариет? Болна ли е? Да не е загубила детето?
— О, не, не — побърза да я успокои Дамиен. — Хариет се чувства отлично. Вече добре се е закръглила, но това я прави само по-щастлива.
Катрин пое дълбоко въздух, за да си върне самообладанието.
— Защо тогава се промъкваш като крадец през гората?
— Първият ти поздрав ми хареса повече, сестричке! Откога е престъпление да се завърнеш в лоното на милото си семейство?
— Дамиен Ашброк, през последните месеци ти се интересуваше единствено от лоното на възлюбената си Хариет! — контрира го Катрин и го изгледа обвинително. — Освен това би трябвало да ти е известно, че след последната ви караница татко не е особено добре настроен към теб. Не минава и ден, без да се разпростре надълго и нашироко върху осъдителната ти небрежност и навика ти да забравяш задълженията си!
— Значи още не може да преглътне, че се преместих да живея в Лондон? Странно, преди да се оженя, това не го притесняваше!
— Докато беше млад и буен ерген, за него беше по-добре скандалните ти афери да не се разчуват в нашия мирен Дерби. Но така или иначе ти си негов син и наследник, а скоро ще имаш и свой син и наследник. Татко е на мнение, че би могъл да откриеш адвокатска кантора и тук и в същото време да се грижиш за Розууд Хол, както преди теб са правили дванадесет поколения Ашброкови.
Дамиен въздъхна тежко.
— Виж, Кити, нямам никакво намерение да пренебрегна задълженията си на наследник — нали още от най-ранно детство ми внушаваха каква отговорност нося. Но в момента се чувствам отговорен главно за жена си и нероденото ни дете. Освен това не виждам защо трябва да изоставя процъфтяващата си кантора в големия град, за да се оттегля на село.
— Браво! — засмя се Катрин. — Много добре се изрази, скъпи ми братко. Пък и е много лесно да се кажат такива думи сред тишината и усамотението на гората.
— Казах почти същите думи в лицето на баща ни!
— Знам, знам… Имаш късмет, че той не е толкова умен като малката ти сестричка, която отдавна е проумяла, че всичко това са само претексти. Ако не ми довериш истинските си мотиви, ще ти издера красивите очи, да знаеш!
Дамиен избухна в тих смях.
— Явно напразно съм се тревожил за душевното ти състояние. Простиха ли ти всичко или просто избягваш да пресичаш пътя на баща ни?
Сега беше ред на Катрин да издаде дълбока въздишка.
— Откакто ти му разказа колко богат е отсъстващият мистър Монтгомъри, той се хвали навсякъде със зет си, а аз слушам с учудване и изпитвам любопитство къде ли е този великолепен тип, за който говори баща ми!
— По-добре така, отколкото постоянно да го ругае. Когато иска, татко може да бъде много коварен.
— Коварен е мек израз за човек, принудил единствената си дъщеря да се омъжи за човек, когото изобщо не познаваше! Само да посмее да каже и една осъдителна дума за поведението ми!
— А дала ли си му повод да го стори?
— Не се бой, братко, не съм тръгнала по стъпките на милата ни майка, макар че наистина не ми липсваха възможности.
— Не съм си и помислил, че би могла да се поддадеш на изкушението. Нали си имаш Алекс.
— Имам ли го? — Тя се огледа на всички страни със святкащи от гняв очи. — Виждаш ли го някъде?
— Кити…
— Не ме наричай непрекъснато Кити, като че съм малко дете! Не съм виждала Алекс повече от три месеца, не съм чула нито една дума за него.
— През тези три месеца той е имал достатъчно работа и ако го обичаш…
— Ако го обичам? — прекъсна го възбудено Катрин. — Колко пъти съм се питала дали наистина го обичам! И дали изобщо го познавам! Прекарах с него само пет седмици, като през половината от времето кроях планове как да го предам. През останалото време… — Тя разтърси глава. — В страха си си въобразявах, че съм влюбена в хунския вожд Атила, който ме спаси от Малкълм Кембъл!
— Не говориш сериозно, Кити.
— Така ли? Може би си прав, може би вече не съм сигурна в нищо… Понякога се питам дали нямаше да бъда по-щастлива, ако се бях омъжила за Хамилтън Гарнър. Все пак щях да знам къде е мъжът ми и какво прави. Цял свят говори за геройствата му, сигурно вече е станал майор. Сега щях да съм съпруга на прославен офицер и да се грея на блясъка му. Вместо това живея ден и нощ в страх и съмнения. Ами ако Алекс е ранен? Ами ако е убит? Дали понякога мисли за мен? Означавам ли нещо за него — поне една десета от онова, което той означава за мен…
— А какво означава той за теб? — попита с усмивка Дамиен.
Тя го изгледа намръщено.
— Не слагай в устата ми думи, които не съм казала, Дамиен Ашброк! Исках да кажа нещо съвсем друго.
— Така ли? Е, значи съм се излъгал. Вероятно не трябваше да му казвам, че искаш да го видиш…
Катрин замръзна на мястото си. Най-после разбра защо Дамиен я бе последвал в гората, вместо да поговори с нея в къщата, защо изглеждаше толкова уморен и загрижен.
— Ти си видял Алекс? Случило ли се е нещо? Да не е ранен?
— Не… искам да кажа, да… Видях го, но не е ранен… във всеки случай не тежко…
Изведнъж ушите на Катрин забучаха толкова силно, че тя престана да разбира думите на Дамиен, макар да виждаше движението на устните му. Тя се олюля и той побърза да я хване. Настани я върху близкия пън и отвори трите горни копчета на блузата й.
— Ранен… — прошепна с болка тя. — Алекс е бил ранен?
— Ще ти покаже няколко нови белега, но иначе е добре. Честна дума, Кити.
— Къде го видя?
— Преди няколко дни най-неочаквано се появи в лондонската ми кантора. Възложи ми безброй поръчения и след няколко часа възседна дяволския си жребец и си замина, като че посещението му на Пикадили Скуеър беше най-естественото нещо на света!
— Алекс е бил в Лондон? Дошъл е при теб?
— Аз съм негов адвокат и управлявам имуществото му.
Това логично обяснение изобщо не задоволи Катрин. За да стигне в Лондон, Алекс е трябвало да мине през Дерби. Защо не се бе отбил при нея?
— Работата беше толкова важна, че не биваше да губи нито минута — отговори Дамиен на неизречения въпрос в очите й. — Въпреки това…
— Ще мине ли оттук по обратния път?
— Точно това беше намерението му, но аз го разубедих.
— Какво?
— Забрави ли, че татко е поканил милицията да лагерува в нашето имение? — попита саркастично Дамиен. Веднага щом чу, че бунтовниците се придвижват на юг, лорд Алфред се яви лично в главната квартира на полковник Хейлфард и поиска въоръжена защита на родовото имение. — Даже някой скитащ циганин не би могъл да се приближи до Розууд Хол, без да отговори на дузина въпроси. Аз самият бях спрян поне четири пъти през последната миля.
— Сигурно има някое уединено местенце, където да се срещна с Алекс.
— Навсякъде гъмжи от войници. Следват те на всяка крачка и без съмнение и сега ни следят иззад някое дърво. В края на гората един крайно нелюбезен лейтенант ме изстиска като лимон, докато успях да го убедя, че съм ти брат. Бог да ни е на помощ, ако не излезем от гората под ръка, пеейки хвалебствени химни за краля!
— Нима татко се е осмелил да нареди да ме следят? — извика възмутено Катрин.
