— Четиридесет?
— Двайсет от Арджил, двайсет от мен. И допълнителна премия, ако в мрежата попадне и русата жена на Камерън.
Гарнър видя алчността, проблеснала в очите на червенокосата шотландка, и с мъка потисна триумфалната си усмивка. За пари тя беше готова да продаде не само тялото, но и душата си, при нужда дори на дявола.
— Значи трябва само да ти уредя среща е Аласдейр, нищо повече? Не искаш ли да ти доведа и принца, и армията му, за да бъдеш произведен от Къмбърленд в генерал?
Завладян от идеята да си отмъсти на Александър Камерън, Хамилтън изобщо беше забравил, че тя беше братовчедка на Лохиел, най-доверения съветник на Чарлс Стюарт.
— Естествено ще ти бъда много задължен, ако ме осведомиш за плановете на принца за следващите седмици. Това би донесло голяма полза на правителството.
— Ще има ли нещо и за мен?
Гарнър се поколеба.
— Вече имаме човек, който успя да се внедри в армията на бунтовниците и ни доставя информация.
— Тогава за какво съм ти аз?
— Защото си роднина и със сигурност ще чуваш повече неща от него. Пък и ти разбираш галски.
— Кой е шпионинът ви? По какво ще го позная?
— Засега идентичността му ще остане моя тайна — ухили се Гарнър. — Но ще му съобщя за теб и ще уговорим знак. — Той нави на пръстите си една дълга червена къдрица. — Какво ще кажеш за червена панделка? Щом сложиш в косата си червена панделка, той ще разбере, че имаш информация за него, и ще се свърже с теб.
— Ти май не ми вярваш, сасенах?
Гарнър помилва лебедовата й шия.
— Позна, скъпа моя, наистина не ти вярвам! Но се надявам, че си достатъчно умна да се откажеш от двойна игра. — Пръстите му бегло натиснаха гръкляна й. — В противен случай ще те намеря и ще те убия бавно и мъчително.
— Това ще направи и Лохиел, ако разбере, че съм предала клана!
— Добрият Лохиел? — отвърна саркастично Гарнър. — Човекът, който предотврати плячкосването на Глазгоу?
— Същият Лохиел заплаши да отреже лично главата на всеки член на клана, който откаже да се бие под знамето на Стюарт!
— Тогава не бива да му позволиш да те хване — посъветва я спокойно Хамилтън. — И трябва много да внимаваш да не събудиш недоверието му.
— Шотландците са недоверчиви по природа… от друга страна обаче са сантиментални глупаци. Сигурно ще ми се зарадват като на заблудено агънце, което се е върнало при стадото.
— Няма ли да ти задават въпроси къде си била през всичките тези седмици?
— Аз съм родена в Единбърг и всички знаеха, че копнея да се върна там.
— Няма ли да се учудят на внезапната промяна в желанията ти?
— Ще им кажа, че в далечния град съм открила безсмъртната си привързаност към дивите планини! — Ръцете й се плъзнаха изкусително по раменете му, зъбите й се впиха в зърното на гърдата му. — Много е жалко, че ме отпращаш — точно сега, когато се опознахме толкова добре…
— Знам, че дълго няма да те забравя — прошепна Хамилтън с глас, дрезгав от възбуда. — Вероятно ще чакам с нетърпение завръщането ти.
— И аз така мисля, сасенах. Виждаш ли как хубаво ти става, като се доближа до теб? Ти ще ме помниш още дълго, дълго… много по-дълго от онази руса и синеока мръсница!
Пот изби на челото му, когато тя коленичи и така жадно пое члена му в устата си, като че искаше да го погълне. Кръвта закипя във вените му, сърцето заблъска в гърдите, мускулестите крака се огънаха. Той падна безсилно на килима и загуби всякакво чувство за време в опиянението на страстта…
Когато Хамилтън Гарнър дойде на себе си, Лаурън беше изчезнала. Той все още лежеше пред камината, макар че огънят отдавна беше угаснал. През процепа между кадифените завеси в стаята падаше ярка дневна светлина. Той помнеше само откъслеци от последните часове, които бяха прекарали заедно и първо опипа долната част на тялото си, за да се увери, че нищо не му липсваше. Веднага след това отново заспа.
14
Якобитската армия се раздели на две колони. Принцът трябваше да преведе мнозинството от полковете през Блер Атол, Далнакардох и Далвини, за да минат планината, докато лорд Джордж Мъри и трудноподвижната главна колона трябваше да потеглят през Ангъс и Абърдийн. Двете части трябваше да се съединят близо до Инвърнес, за да се опитат да прогонят правителствените войски от тамошния гарнизон.
Десетдневният леден дъжд не позволи на групата да напредва с желаната бързина. Сутринта на 11 февруари слънцето най-сетне проби сивата пелена от облаци и тънката ледена корица по земята заблестя като кристален килим.
Стиснал под мишница няколко навити на руло карти, Алуин Макайл провря глава в палатката на Александър и весело поздрави. Вместо отговор се чуха странни звуци и когато нахлу уплашено, той свари Катрин, клекнала пред метален леген, да повръща последните остатъци от оскъдната си закуска. Той изчака търпеливо стомахът й да се успокои, отведа я до походното легло, изпразни легена навън и изтри лицето й с мокра кърпа.
— Болна ли ся? — попита Алуин, макар че вече беше отгатнал причината за сутрешното й гадене.
— Ще имам дете от Алекс — отговори без заобикалки Катрин.
— Откога знаеш?
— Най-късно от тази сутрин… Според мен съм бременна от около два месеца, но за съжаление не знам точната дата на зачатието!
Алуин се изчерви.
— Извинявай, въпросът ми беше недискретен, но исках само…
— Знам. Аз също трябва да се извиня — прекъсна го бързо Катрин. — Чувала съм, че жените в моето състояние често ставали капризни и непоносими, страдали от резки колебания в настроението, но това все още не е причина да обиждам приятелите си. Е, прощаваш ли ми?
Албуин въздъхна, седна до нея на тясното легло и улови студената й ръка.
— Каза ли вече на Алекс?
— Не. Допреди няколко дни не бях сигурна, а оттогава просто не намирам случай. Той е постоянно зает и не искам да го товаря с този допълнителен проблем.
Алуин зарови пръсти в гъстата си коса.
— Ако ставаше въпрос за моята жена и моето дете, аз щях да искам да го узная веднага, Катрин.
— Аз също искам да му го кажа. Не съм чак толкова смела, че да нося проблема си сама.
— Не си сама — усмихна й се Алуин. — Най-малко хиляда мъже са готови да разместят земята и небето само и само косъм да не падне от главата ти. Когато Алекс разказа на братята си какво си преживяла в Дерби, те бяха готови да заповядат на цялата армия да се върне и да изтреби до крак английските милиционери. А аз щях да вървя в първата редица!
Катрин се засмя през сълзи и облегна глава на рамото му.
— Дейдре е много щастлива жена.
— А аз съм много щастлив мъж — също като Алекс. Още от самото начало казах на негодника, че само ти си подходящата жена за него, но в случай, че все още не си го разбрала — той е дяволски упорит.
— Забелязах… — Катрин нервно мачкаше носната си кърпичка. — Сигурно пак ще поиска да ме
