ще се възползвам от придобития опит и ще тръгна да събирам нови войници, както е направила полковник Ан. Сигурна съм, че само за час ще събера поне стотина привърженици, които ще ме следват с готовност по бойните полета.
— Няма да стигнат далече, защото ще им изпочупя краката — Алекс бързо охлади оптимизма й.
Катрин превзето смръщи носле.
— Тя наистина ли е престъпила волята на мъжа си, като се е присъединила с клана си към принца?
— След като съпругът й, Ангъс Мой, е висш офицер в армията на Хановерците, явно не е особено въодушевен от своеволието й.
— Тази жена е много смела! — проговори с възхищение Катрин.
— Съмнявам се, че Ангъс Мой споделя ентусиазма ти. Той е честен и съвестен мъж и изпълнява сериозно задълженията си като глава на клана Чатън. Баща му беше якобит, в последното въстание загинаха двама от вуйчовците му. Сигурно не му е било лесно да вземе решение да застане срещу нас — а сега и собствената му жена му заби нож в гърба!
— Въпреки това намирам, че е много смела дама!
— Защото е последвала сърцето, а не разума си? Докъде щяхме да стигнем, ако всички правеха като нея?
— Вероятно точно дотам, където сме в момента — отговори дръзко Катрин и се надигна на пръсти, за да го целуне.
Алекс смръщи чело.
— Ти май се смяташ за извънредно умна, а?
— Ммм… Само следвам примера на своя господар и повелител.
— Тогава ще запазя за себе си изненадата, която ти бях подготвил, за да проверя дали си достатъчно умна сама да я откриеш.
— Изненада ли? — извика любопитно тя. — Каква изненада?
— О, нещо, в което тази сутрин буквално се спънах, но ти изобщо не заслужаваш изненада. — Алекс замислено потърка наболата си брада. — Освен това сигурно изобщо няма да се зарадваш да го видиш…
— Кого?
Алекс бавно вдигна платнището на входа. Зад него стоеше мъж, който се опитваше да стопли леденостудените си ръце със собствения си дъх. Катрин побледня като платно, нададе радостен вик и се хвърли в обятията на брат си.
— Дамиен! Божичко, Дамиен!
Дамиен разтвори ръце, прегърна я и я завъртя в кръг, докато и двамата останаха без дъх. После двамата заговориха един през друг, без да се пускат, смеейки се и плачейки едновременно.
— Какво правиш тук?
— Откъде идваш?
— Как е Хариет?
— В Лондон, добре е…
Катрин го отдалечи малко от себе си, за да го огледа.
— Слушай, Дамиен, хайде да караме поред! Какво правиш тук? Как стигна до нас? И къде е Хариет?
— Вече ти казах, че е в Лондон. А що се отнася до мен, трябваше да положа известни усилия, за да стигна дотук, без да ме заловят. Но ти какво правиш тук, по дяволите? В Дерби претърсиха всички плевни, за да те открият!
— Аз… трябваше да се махна… О, Дамиен, защо си оставил Хариет сама в Лондон? Тя знае ли къде си? Знае ли какъв си и с какво се занимаваш? — Катрин се намръщи заплашително. — Защо дойде в Шотландия?
— Да, мила, Хариет знае с какво се занимавам. Даде ми куп писма за теб, но когато отидох да ти ги предам в Розууд Хол, не те намерих. Бях твърдо решен най-сетне да ти изповядам, че от години съм убеден якобит и съм твърдо решен да взема участие в тази война на страната на бунтовническата армия. Само си представи изненадата ми, когато ми казаха, че моята сладка, невинна сестрица е търсена от закона — че я обвиняват в предателство, сътрудничество с врага и убийство!
Усмивката на Катрин угасна.
— Значи си научил за смъртта на Гудуин?
— И още питаш! Клюките след нощната ти сватба с мистериозния Рефър Монтгомъри не са нищо в сравнение със слуховете, които се разнасят сега. Какво всъщност се случи?
— Беше самоотбрана… не ни остана друг избор.
— Кой беше с теб?
— Дейдре. Бяхме сами в къщата и… той… — Очите й потъмняха от спомена за преживяния ужас и Дамиен побърза да смени темата, подканен и от предупредителния поглед на Александър.
— Оказа се, че не само сестра ми е изчезнала безследно. Побързаха да ме осведомят, че и милата ни майчица е офейкала с някакъв военен на име…
— Ловат Спенс — довърши Катрин. — Да, знам всичко. Преди да напусне Розууд Хол завинаги, двете проведохме дълъг разговор, който облекчи мъката й. Обещах й да ти обясня всичко и й дадох не само своята, но и твоята благословия за новия й живот.
Дамиен я зяпна смаяно.
— Или моят мозък се е размътил от редкия планински въздух, или се налага двамата незабавно да си поговорим на четири очи.
— Твоят мозък от доста години насам не е наред, братле — засмя се Катрин. — Но ще се опитам да внеса малко ред в обърканите ти мисли — разбира се, ако имаш време да поседиш с мен и Дейдре в малката ни покрита кола. Не може да се сравни с луксозните карети, които ползвахме някога, но е доста удобна. Алекс, нали нямаш нищо против?
— О, не, можете да прекарате заедно колкото време искате. Днес и без това нямаме друга важна работа, освен да прекосим поредния проход.
Катрин прегърна мъжа си и впи устни в неговите.
— Благодаря ти за прекрасната изненада!
— Удоволствието беше мое… по-късно ще поискам награда.
— Ще я получиш! — пошепна пламенно тя.
Алекс дълго гледа след брата и сестрата, които се отдалечаваха хванати за ръка. Алуин застана до него.
— Къде намери този момък, приятелю?
— По-добрият въпрос би бил: как ни е намерил този момък?
По непроницаемото му изражение не пролича дали беше само любопитен, или изпитваше недоверие.
Час по-късно Алекс и Алуин продължаваха да проучват картите, които им беше изпратила полковник Ан Мой. Най-интересен се оказа планът на град Инвърнес, на който бяха отбелязани не само всички улици, мостове и реки, но и разстоянията между най-важните сгради.
— Ако времето не осуети плановете ни, ще стигнем в Инвърнесшайр след два дни — установи Алекс. — На всяка цена трябва да завладеем града, тъй като само пълните му складове могат да ни помогнат да доживеем края на зимата. Освен това имаме спешна нужда от едно отворено пристанище — в случай, че някой френски кораб по чудо успее да пробие блокадата. По дяволите, само да си бяхме възвърнали Единбърг!
— Ако… ако… тази думичка може да подлуди човека! — отговори Алуин. — Ако бяхме направили това, а не онова, ако бяхме отишли на това място, а не на другото… Ако се бях оженил преди десет години, вече щях да съм живял щастливо цели десет години!
— Преди десет години разсъждаваше другояче, скъпи приятелю. Тогава смяташе брака за тежко бреме, което трябва да бъде избегнато на всяка цена.
— Това важи и за теб.
— Прав си — но аз поне не се влюбвах всеки пет минути!
