— От днешна гледна точка бих казал, че задоволявах младежката си жажда за знания. Все пак това беше по-приятно прекарване на дните — и особено на нощите, в сравнение с твоята гонитба на един призрак от миналото. Радвам се, че и двамата се вразумихме тъкмо навреме, и щом тази проклета война свърши, бързо ще се преобразим в лениви, затлъстели земевладелци.
Смехът му събуди недоверието на Алекс.
— Всъщност за какво разговаряхте толкова… интимно с Катрин?
— О, за времето, за здравето й…
— За здравето й ли? Да не е болна?
— Точно обратното. Направи ми впечатление, че в последно време красотата й е разцъфтяла с нова сила, и й направих комплимент. Намирам, че не може да става и дума за сравнение с жената, която пристигна преди месец в лагера ни, нали?
Алекс изскърца със зъби. Винаги когато си спомняше как Катрин и Дейдре се бяха появили в лагера след преживяното в Дерби, в стомаха му засядаше буца. Трябваше да минат седмици докато сините петна по нежната й кожа изчезнат, но още по-непоносимо му беше да гледа пълните й със страх очи.
— Добре е и ти да й правиш комплименти, поне от време на време — посъветва го Алуин. — Кажи й, че в мъжки дрехи е не по-малко прелестна, отколкото в парижките роби. Тези дреболии радват сърцето на всяка жена. Знам това от опит. — Той нави грижливо картите и стана. — Крайно време е да се махнем от тази палатка, за да я приберат, иначе ще спрем цялата армия.
Двамата излязоха навън и погледнаха загрижено към небето, което отново се бе забулило. Вятърът ставаше все по-студен и предвещаваше сняг. От една страна, лошото време беше предимство за бунтовниците, защото не позволяваше на Къмбърленд да ги преследва, но от друга страна, снежната буря щеше да затрудни напредването им.
Приятелите още не бяха стигнали до чакащите си коне, когато отряд ездачи привлече вниманието им. Начело на групата препускаше лейди Ан Мой, възседнала огромен бял жребец. Дамата, която беше посмяла да се противопостави на съпруга си и от която Катрин се възхищаваше.
— Здравей, Аласдейр… здравей, Макайл! — махна им дружелюбно тя. — Надявам се, че моите карти са ви били от полза.
— Благодарим ви, превъзходни са.
Полковник Ан не отговаряше на обичайните представи за красота. Тя беше много висока, стройна като топола, движеше се със силата и грацията на пантера, гледаше мъжете право в очите и не позволяваше никой да й нарежда какво да прави. В открита опозиция на мъжа си, който подкрепяше хановерците, тя обиколи клановете и ги призова да помогнат на Чарлс Стюарт. Удостоена с почетната титла „полковник“, тя беше готова лично да поведе полка си в битка. До нея неизменно беше капитан Александър Макджиливрей, интелигентен и много способен офицер. Слуховете твърдяха, че двамата били много близки…
— Здравейте, Макджиливрей! — Алекс с усмивка раздруса ръката му. — Радвам се да ви видя отново трезвен!
— Ще ида да кажа една думичка на брат ви! — Капитанът направи гримаса. — Явно има тайна рецепта за уиски… Дяволски силно питие, макар че Арчи го нарича лекарство. Според мен е по-правилно да го нарече отрова.
Лейди Ан избухна във весел смях.
— Ние ще избързаме напред, Камерън. Принцът прие предложението ми да отседне в Мой Хол, докато остатъкът от армията пристигне в Инвърнес. Според мен това ще стане най-много след два дни, а междувременно Макджиливрей ще разузнае настроенията в града.
— Моля ви да не предприемате нищо на своя глава — предупреди ги Алекс. — Клановете Маклеод и Грант подсилиха войските на лорд Лодън и със сигурност се готвят да отразят нападението ни.
— Маклеод! — изфуча полковник Ан. — Все още не мога да повярвам, че мъжът ми се е съюзил с онзи жалък предател! Все още не мога да повярвам, че Ангъс ще вдигне меча си срещу „Бони принц Шарли“! Аз пък ще напълня Мой Хол е честни якобити. Вие и съпругите ви също ще бъдете мои гости, господа. Дамите имат нужда от меко легло и топла баня, иначе скоро ще заприличат на мен!
— Бих могъл да си представя много по-страшни неща — отговори Алекс с искрено възхищение. Ан Мой се засмя, изчерви се и хвърли бърз поглед към Джон Макджиливрей, от който стана ясно, че в слуховете имаше известна истина.
Веднага след това тя отметна енергично глава назад.
— Е, с бога напред! Желаем ви силен вятър в гърба, за да прекосите по-бързо прохода!
— С бога напред! — промърмори Алекс и проследи с поглед малката група. След това тъмните му очи се плъзнаха над тясната долина, в която бяха лагерували. Установи със задоволство, че повечето палатки вече бяха вдигнати и прибрани в колите, които англичаните за щастие бяха изоставили при бягството си от Фалкирк, така че на бунтовниците поне не се налагаше да мъкнат тежък товар. Палатката на принца с червено-бялото копринено знаме още не беше вдигната, но самият Чарлс вече беше потеглил начело на малък отряд.
Изведнъж Алекс забеляза малка покрита кола да се спуска по стръмния път към долината. Брадат мъж водеше коня, а четирима войници на коне внимаваха забулената фигура на капрата да не предприеме опит за бягство.
Очевидно личността усети, че я наблюдават, защото свали от главата си карираната кърпа и всички можаха да видят забележителната червена коса.
Алекс вдигна вежди и бутна Алуин с лакът.
— Я виж кого ни е довял вятърът!
Александър, Алуин и Струан Максорли стояха в готовност, когато каруцата спря в центъра на лагера. Лицето на Лаурън Камерън беше зачервено от вятъра и тя чакаше със сведени очи някаква реакция от внушителната комисия по посрещането й.
Продължителното мълчание на тримата мъже я принуди да вземе инициативата.
— Никой ли няма да ме поздрави с добре дошла? Четири дни и нощи съм на път. Бързах да ви настигна, а откак напуснах Единбърг, живея само от сухари и топен сняг!
— И защо се нагърби с това? — попита саркастично Алекс. Бегъл поглед към издяланото от гранит лице й даде да разбере, че не можеше да го смекчи. Лицето на Алуин беше абсолютно затворено. Близо до отчаянието, тя се обърна за помощ към Струан.
— Постъпих зле и се разкайвам, Струан… Мислех, че като се върна вкъщи, всичко ще бъде както по- рано, но се оказа друго… Хората в Единбърг са студени и жестоки — надсмиваха се на облеклото ми, на широкия ми шотландски диалект… Уличниците имаха богати клиенти… във всяка кръчма седяха войници, които с радост си избираха хубава стока… за няколко нощи, после я сменяха… Но аз не съм уличница, Струан Максорли. Обичам живота, обичам удобствата, които той предлага, но не съм уличница. — Тя прехапа долната си устна. — Знам, че ми се сърдиш, Струан, и те разбирам! Беше подло от моя страна да изчезна тайно, да изоставя приятелите си, семейството и клана си. — По бузата й се плъзна сълза. — Съжалявам за постъпката си и имам едно-единствено желание — да се върна вкъщи.
— Сама ли дойде? — попита спокойно Алуин. Брадатият и четиримата ездачи бяха от патрула, който самият той беше изпратил да охранява пътя към прохода.
— Да, съвсем сама, и дойдох колкото можех по-бързо. — Лаурън показа червените си, напукани ръце. — Откраднах коня и каручката, но не съжалявам… трябваше непременно да ви настигна…
Алекс и Алуин си размениха красноречиви погледи. Ала Струан не можеше да откъсне поглед от младата жена.
— Ако не можете да ми простите, ще проявя пълно разбиране — Лаурън изтри сълзите от зацапаната си буза и погледна умолително Струан. — Ако пък се смилите и ме приемете отново, ще работя и най-черната работа… ще готвя и ще пера, без да се оплаквам… Заклевам се в душата на починалата си майка…
Максорли направи крачка към нея.
— Ще трябва да говориш с Лохиел. Решението може да вземе единствено той.
— Да, Струан… Да, знам…
— Мисля, че е добре на разговора да присъства човек, който е готов за в бъдеще да се грижи за доброто ти поведение.
— Наистина ли би направил това за мен, Струан?
