Катрин се обърна от прага.
— Мисис Макайл и аз отиваме да се преоблечем. След четвърт час ще бъдем готови за тръгване. Ако желаете, можете да тръгнете с нас. Ако не, тогава дано бог се смили над душата ви, сър!
След десет минути видимо нервният сержант Питърс чакаше пред парадния вход на Мой Хол със зареден пистолет в ръка. Беше сам и тъмнината го притесняваше. Подскачаше при всеки шум в храстите, като че там дебнеха кръвожадни зверове, а когато чу зад гърба си шумно щракане, се обърна като ужилен, но веднага въздъхна облекчено — към него идваха Катрин, Дейдре и Робърт Харди, а шумът беше дошъл от затворилата се зад тях входна врата.
— Слава на бога! — Младежът изтри запотеното си лице с ръкава на куртката. — Къде е принцът?
Катрин въздъхна загрижено.
— Боя се, че…
— Принцът е точно зад вас. — Чарлс Едуард Стюарт излезе от мъглата. Като всички останали, и той носеше карирани панталони, топъл жакет и бе увил главата и раменете си с топла вълнена наметка. — Къде е гвардията ми?
— Останах само аз, сир — отговори почтително сержант Питърс. — Лейди Ан заповяда на гвардията ви да наблюдава пътищата и нивите в околността заедно с доброволците.
— Колко хора се събраха?
— Шестдесет и трима мъже и двадесетина жени… но очакват Макджиливри скоро да доведе подкрепления.
— Вината е само моя — прошепна потиснато принцът. — Трябваше да послушам Лохиел и да се преместя в Килравок, както бяхме решили първоначално. А сега тези смели мъже и жени са изложени на смъртна опасност… — Той пристъпи към Катрин. — Моля ви за извинение… Имахте пълно право да ме укорите, защото поведението ми не беше на джентълмен… Надявам се да не ми се сърдите дълго.
— Вече го забравих, сър.
Той се наведе над ръката й и целуна ледените пръсти.
— От днес нататък ще се подчинявам безпрекословно на заповедите ви, лейди Катрин!
— Тогава си изберете кон, Ваше височество — засмя се тя. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук!
Водена от Робърт Харди, малката група прекоси в лек галоп тясната долина, където лагерните огньове пламтяха като огромни клади, за да събудят впечатлението, че там се топлят стотици мъже. Щом навлязоха в тъмната гора, забавиха темпото. За щастие лунната светлина проникваше през короните на дърветата и те следваха без усилие тясната пътека към върха. Студеният и влажен въздух създаваше сериозни проблеми на принца; вече почти изтрезнял, той се тресеше от силни пристъпи на кашлица, за които смирено се извиняваше, щом силното ехо заглъхнеше. Всички мръзнеха въпреки дебелите дрехи и седяха приведени на седлата. Катрин постоянно се обръщаше назад и се вслушваше напрегнато, защото очакваше да ги преследват. Потеше се от страх за брат си, за лейди Ан и другите смели защитници на Мой Хол, които може би щяха да бъдат избити от жестоките англичани.
Робърт Харди беше признал, че от години не е стъпвал в пещерите, защото старите му кости не понасяли влагата. Ала не беше забравил пътя и след около час дръпна юздите на коня си и посочи една стръмна канара.
— Почти стигнахме. Там е пещерата. В нея ще намерим храна и одеяла.
— Може ли да запалим огън? — попита принцът, чиито зъби тракаха неудържимо.
— Не бих ви посъветвал да рискувате, сър — обезкуражи го сержант Питърс. — Сиянието ще се вижда надалеч.
Той, разбира се, беше прав, защото бяха излезли от гората, а долината беше останала дълбоко под тях, полуприкрита от мъглата, но все пак достатъчно добре видима.
Харди ги изведе до входа на пещерата, слезе от коня и се мушна в тесния процеп на скалата. Чуха го да щрака с кремък и скоро след това входът се потопи в слаба жълта светлина.
Катрин позволи на Питърс да й помогне при слизането от коня и за момент се задържа за него.
— Как мислите, сержант, не бихме ли могли да покрием с нещо този тесен процеп, за да можем все пак да запалим огън?
— Ще се опитаме — отговори Питърс, — защото в противен случай утре сутринта ще намерят в пещерата пет ледени висулки.
Чарлс се бе отдалечил малко от придружителите си и кашляше мъчително. Харди, който бе влязъл с доволен вид в пещерата, му изкрещя някакво предупреждение и принцът стреснато отстъпи назад: за малко щеше да полети в пропастта.
— Всемогъщи боже! — изохка той. — А вие твърдите, че тук сме на сигурно място!
— Много по-сигурно е, отколкото в собственото ви легло, сър — увери го старият иконом. — Ще видите, че тази пещера може да стане наистина уютна.
— И ние се нуждаем от малко уют! — прозвуча глас от мрака и на платото се появиха още двама ездачи.
— Дамиен! — извика облекчено Катрин и се втурна да посрещне брат си. — Откъде идваш? Как ни намери?
— Аз също имам въпрос към теб, скъпа Кити — ти какво правиш тук? Не ти ли заповядах да се заключиш в стаята си? Отидох да те взема, но намерих само колосани поли и една смачкана кадифена роба.
— Не мога да яздя с колосани фусти, мили братко, а ти отдавна би трябвало да знаеш, че не търпя заповеди и съм напълно в състояние да вземам сама решения!
— Мога само да потвърдя това изявление на лейди Катрин — подхвърли сухо принцът. — Не бива да я обвинявате — тази вечер тя ни оказа неоценима услуга, която никога няма да забравим.
Катрин се засмя триумфално.
— Дамиен, все още не си ни разказал как ни намерихте.
— Младият ми приятел Лаклан заяви, че знае накъде сте се запътили, затова решихме, че е най-добре да ви следваме на известно разстояние, за да се уверим, че не ви преследват.
— Въпреки това трябва да вържем конете на някое скрито място, а ние да се приберем в пещерата — намеси се сержант Митърс.
— Съгласен. — Дамиен се обърна към момчето, което досега не бе казало нито дума. — Лаклан, би ли се погрижил за конете? Ей, момче, да не би да оглуша изведнъж?
Лаклан Макинтош в никакъв случай не беше оглушал. Само се бе вцепенил от ужас, защото от далечната долина се чуваха изстрели.
Колин Фрейзър беше доволен от спокойния си живот като ковач на малкото село Мой. Ала откакто полковник Ан го причисли към полка си, той откри у себе си неочаквано пристрастие към рисковите ситуации. И сега беше много горд, че му бяха възложили да командва дузина разузнавачи, които трябваше да обикалят около горския път и веднага да съобщят, ако се появеше неприятел. Той нареди на хората си да се скрият в гъстите храсталаци, а сам остана да дебне най-отпред.
Само инстинктът го предупреди, че има някой. За частица от секундата две двойки очи се спогледаха изумено, но Колин Фрейзър реагира по-бързо от червения мундир. Камата му се заби дълбоко в гърдите на противника.
На около четиристотин метра от там полковник Блейкни спря коня си и вдигна заповеднически ръка.
— Чухте ли и вие? — обърна се той към адютанта си.
Младият офицер наклони глава и претърси с поглед гората за някакви подозрителни признаци.
— Може би е била само сова? — предположи с надежда той.
— Совите не издават такива пронизителни крясъци, лейтенант — изръмжа Блейкни. — Повикайте Маклеод — но без да вдигате шум! И заповядайте отрядът да пази пълна тишина! Тежко на онзи, който се покашля или кихне!
— Тъй вярно, сър!
