сражавали смело и честно — все едно дали за справедливо или несправедливо дело, — заслужаваха поне почтена смърт.
Той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух, но не вдиша почти нищо. Добър знак — краят беше близо! Учудващото беше, че все още можеше да мисли, да вижда и да чува ясно. Ръката му продължаваше да стиска пистолета, който беше отнел от червения мундир, преди един широк меч да сложи край на двубоя. За съжаление мръсникът го събори на земята и се стовари върху него, а гърбът му попадна точно върху назъбения ръб на скалата…
По дяволите, само да можеше да раздвижи ръка, да насочи пистолета срещу себе си и да натисне спусъка!
Къде е Алекс, когато имам спешна нужда от него? — запита се отчаяно Алуин. — Алекс никога няма да ме остави да умра така… веднага ще натисне спусъка…
— Дейдре — пошепна умиращият и любимото име извика сълзи в очите му. Защо съдбата им изигра този подъл номер? Защо не им отреди повече време да се порадват на любовта си? Имаха такива хубави планове за бъдещето, толкова много мечти…
Господи, благодаря ти, че поне тя е на сигурно място, далече оттук… и те проклинам, че не мога още веднъж да видя сладкото й лице, преди да умра!
По дяволите, май почнах да фантазирам! Чувам гласа на Дейдре! Наистина чувам гласа на Дейдре!
Войникът огледа двете жени със смесица от недоверие и любопитство. Имаше строга заповед да не пуска никого на бойното поле — особено местните жени, които постоянно му досаждаха и му говореха на неразбираемия си език. Но тези двете бяха други. Говореха много по-правилен английски от него, а блондинката се държеше със самоувереността на аристократка. Но защо тази английска благородничка беше преоблечена като селянка?
— Никой няма право да се доближава до труповете — повтори строго той.
— Търся брат си, сержант — обясни търпеливо Катрин. — Казва се капитан Дамиен Ашброк от Кингстънската лека кавалерия.
Постът равнодушно вдигна рамене. Името не му говореше нищо.
— Моля ви, позволете ни да го потърсим между мъртвите — пошепна Дейдре. — Битката свърши преди часове, а капитан Ашброк още не се е върнал в полка си.
— Можете да бъдете сигурен, че не сме дошли тук за свое удоволствие — прибави остро Катрин. — Не сме изминали този дълъг и уморителен път, за да бъдем спрени точно преди целта от един безчувствен глупак. Ако предпочитате, ще ида да изложа молбата си пред майор Хамилтън Гарнър, но се съмнявам, че той би се зарадвал много, ако му попречим точно сега.
При споменаването на майора войникът трепна уплашено. Всъщност какво го засягаше кои са тези две жени? Щом им се беше дощяло да газят до коленете в кръв — прав им път!
Когато постът ги пропусна да минат, Дейдре въздъхна облекчено. След като по пътя бяха чули, че повечето шотландски жени, тръгнали да търсят членовете на семействата си, са били прогонени, Катрин реши да разиграе козовете си. Защо и английските жени да не са обезпокоени за съдбата на близките си?
Катрин и Дейдре смятаха, че са подготвени за гледката и миризмите на бойното поле, но само след няколко стъпки спряха ужасено. Навсякъде лежаха трупове — шотландци, червени мундири, коне… Земята беше изровена от гюлета и напоена с кръв…
— Мили боже! — пошепна потресено Дейдре.
Катрин имаше чувството, че е минала през портите на ада. От кошмари човек се будеше с писък, но това тук не беше сън, а действителност, и споменът за него щеше да я преследва до края на живота й.
Вятърът беше утихнал, дъждът бе престанал. Катрин предпочиташе гигантска буря, която да издуха страшната миризма и да измие омърсената земя. Само мисълта, че Алекс лежеше някъде безпомощен, не й позволяваше да избяга от това място на ужаса. По пътя си срещаха и други жени, които притичваха, хлъзгайки се, от едно тяло към друго, вкопчили се в надеждата, че ще намерят брата, бащата или съпруга си още жив.
Макинтош натовари на каруцата ранени, но тя се напълни много преди да стигнат до бойното поле. Той ги откара в Мой Хол и бързо се върна с друга каруца, която също се напълни. Катрин знаеше, че не можеха да се погрижат за всички оцелели. При много от тях животът висеше на косъм и той щеше да се скъса с последната глътка уиски.
Неясно откъде, но всички знаеха, че принцът успял да избяга с една трета от армията си. Съдбата на другата трета беше неизвестна — а последната трета бяха мъртвите.
— Мили боже — повтори глухо Дейдре, — как е възможно мъжете да си причиняват такива неща? Как изобщо могат да спят, след като са убивали и клали…
Тя замлъкна, побеля като мъртвец и хукна надолу по склона, защото случайно беше зърнала наметка с познати шарки. Освен цветовете на Камерън — черно и червено, тя имаше и ивица охра.
Катрин чу писъка на приятелката си и спря да диша. Досега се надяваше, че Макинтош се е излъгал, когато й каза, че е видял Алуин Макайл да пада убит. Бедната Дейдре! Милата, сладка Дейдре, която беше толкова щастлива със съпруга си!
Катрин изтри горещите сълзи от бузите си и забърза към Дейдре. Все някак щяха да измъкнат тялото на Алуин и да го изнесат от бойното поле. Той беше достоен човек и имаше право на достойно погребение.
Катрин вървеше надолу по склона, залиташе, падна, стана, продължи напред, но както в кошмара си, имаше чувството, че не се помръдва от мястото си. Сърцето й биеше до пръсване, сълзи пареха в очите й. Изведнъж видя недалече от Алуин в тревата да лежи нещо голямо и черно и се запъти към него.
Хълцайки, тя се отпусна на колене до големия жребец и безпомощно помилва блестящата кожа. И в смъртта Шедоу не можеше да бъде сбъркан с друг кон, както и в живота. Опашката и гривата бяха разпрострени като ветрило, сякаш жребецът препускаше в галоп, благородната глава беше силно извита назад. Само разтрошените предни крака издаваха как е умрял. Катрин знаеше, че Алекс не би понесъл да види верния си спътник мъртъв на бойното поле, лесна плячка за лешоядите. Без да съзнава какво прави, тя свали от главата си голямата бяла кърпа и покри могъщото тяло, ала веднага след това осъзна, че жестът й беше глупав и излишен — повечето от мъртъвците, които лежаха наоколо, бяха с много по-страшни рани.
За съжаление жестът й беше и лекомислен, защото дългата й руса коса изпъкна ярко на фона на кафявата земя и черния кон. Тя привлече вниманието на чифт остри смарагдовозелени очи и майор Гарнър спря като закован, устремил поглед към коленичилата фигура. За втори път този ден сърцето му заби тържествуващо.
— Дейдре? — изпъшка Алуин. — Дейдре, наистина ли си ти?
— Алуин… — Тя бе успяла да отмести червения мундир, коленичи до мъжа си и захълца, милвайки лицето му. — О, Алуин… Алуин… Слава богу, ти си жив! Толкова ме беше страх… Видяхме и чухме страшни неща!
— Дейдре… — Той примигна няколко пъти, убеден, че страда от халюцинации. Не беше възможно тя да е тук! Нали трябваше да е на сигурно място в Ахнакари!
— Шшт! — Тя притисна устни към устата му. — Не се опитвай да говориш. Ще лежиш съвсем тихо и ще ни позволиш да ти помогнем. Ще те отнесем в Мой Хол и…
— Ние? Кои ние?
— Катрин и аз. О, Алуин, толкова много неща имам да ти кажа, просто не зная откъде да започна. Само на двайсет мили от Инвърнес бяхме нападнати от англичани. Убиха Дамиен и ако не беше Струан, сега нямаше да сме тук. Той ни върна в Мой Хол, а после… после чухме оръдия…
— Господи… — пошепна Алуин със сълзи в гласа. — Не биваше да идвате. Заслужавам да горя в адския огън, защото въпреки това съм щастлив, че си тук… Молих се още веднъж да видя лицето ти, преди да умра…
— Не изричай тази дума! — изплака Дейдре. — Няма да умреш! Ще ти помогнем! Ще ти помогнем да се изправиш и ще…
